Значението на Кисинджър – преосмисленият реализъм

Съществуват причини, освен неговото дълголетие, обясняващи, защо много световни лидери, включително президентът на Китай Си Цзинпин, се стараят да получат съвет от Хенри Кисинджър, който напусна поста държавен секретар на САЩ преди почти 40 години. В това отношение Барак Обама се държи нетипично.

Той е първият американски президент след Дуайт Айзенхауер, който не се обръща за съвет към Кисинджър. Периодично експертите призовават Обама да действа "по кисинджеровски". Други твърдят, че той се придържа към "кисинджъровския стил" на практика, ако не в риториката. Но какво в действителност означава този термин?

Традиционно е прието Кисинджър да се отъждествява с реализма - философия, която се характеризира с хладнокръвна оценка на външната политика в суровия свят на националните интереси или, според изказването на журналиста Ентъни Люис, "привързаност към реда и властта за сметка на хуманността". През 1983 г. бившият колега на Кисинджър от Харвард Стенли Хофман го описва като макиевелист, "който смята, че запазването на държавата ... изисква безжалостност и мамене на вътрешните и външните врагове". Много автори пишат, че Кисинджър копира основоположниците на класическата европейска Realpolitik - австрийския държавен деец Клеменс фон Метерних и пруския лидер Ото фон Бисмарк, които, както се предполага, са неговите идоли.

Но специалистът по международни отношения, истинският реалист Ханс Моргентау някога беше нарекъл Кисинджър "многолик като Одисей". Например, в началото на 60-те години, когато възниква мъчителният въпрос, доколко САЩ трябва да подкрепят правителството на Южен Виетнам, Кисинджър първоначално е смятал, че неговото право на самоопределение си струва живота на американците. Моргентау, истинският реалисти, абсолютно не е бил съгласен с това.

През 50-те и 60-те години Кисинджър наистина е писал за Метерних и Бисмарк. Но само този, който не е чел /или преднамерено неправилно е изтълкувал/ написаното може сериозно да твърди, че през 70-те години Кисинджър се е опитвал да копира техните подходи във външната политика. Без да е макиевелист, той от самото начало на кариерата си е бил идеалист най-малкото в три смисъла на тази дума.

Първо, дори ако Кисинджър никога не е бил идеалист в традициите на американския президент Удроу Уилсън, стремящ се към всеобщ мир чрез международното право и колективната сигурност, той не е бил и реалист. Кисинджър е отхвърлял уилсъновския идеализъм, защото е смятал, че неговите високонравствени подбуди са рецепта за политически паралел. Както той е казал на своя приятел, историка Стивън Граубард през 1956 г. "искането на чист морал само по себе си е най-аморалната позиция", най-малкото заради това, че често води до бездействие. Но Кисинджър е знаел, че реализмът също може да оказва парализиращо въздействие. Като бежанец от хитлеристка Германия, завърнал се през 1944 г. в американска военна униформа, за да изиграе роля в окончателния разгром на нацизма, Кисинджър е платил лична цена за дипломатическите грешки през 30-те години. Въпреки това, както той отбелязва в интервю през 1957 г., британските архитекти на умиротворението Стенли Болдуин и Невил Чембърлейн "са се смятали за сурови реалисти".

Второ, потопявайки се в трудовете на Имануел Кант по време на последните курсове в Харвард, Кисинджър е бил идеалист във философския смисъл на думата. Неговата непубликувана дипломна работа "Значението на историята" е възхищаваща критика на кантовската философия на историята. Главният аргумент на Кисинджър се състои в това, че "свободата... е вътрешният опит на живота като процес на взимане решение по значимите алтернативи". "Вечният мир" наистина може да бъде крайна, неизбежна цел на историята, както е твърдял Кант, но от гледна точка на индивида такава неизбежност не може да ограничава свободата. В своя труд Кисинджър е написал: "Каквито и да са представите на индивида за необходимостта от събития, в този момент, когато те се случват, тяхната неизбежност не дава ориентири за действия... Но ние можем да обясним действията в ретроспектива, свързвайки ги с вътрешните убеждения, обусловили избора".

Трето, от самото начало на своята кариера Кисинджър е бил убеден антиимпериалист, който еднакво враждебно се е отнасял и към капиталистическите форми на икономически детерминизъм, и към максизма-ленинизма. Както отбелязва в своята дипломна работа, опасно е да се допусне "превръщането на доводите в полза на демокрацията в дискусия за ефективността на икономическите системи, която се намира в плоскостта на обективната необходимост и по тази причина може да се оспорва". В същото време "вътрешната интуиция на свободата... отхвърля тоталитаризма, дори ако икономически той е по-ефективен". Този подход кардинално различава неговите възгледи от тези на съвременниците му, например, на икономиста и политолог Уолт Ростоу, който е смятал, че Студената война може да бъде спечелена, само ако нивото на растеж в капиталистическите страни бъде по-високо, отколкото в комунистическите. "Ако ние не можем да направим концепцията за свободата и уважението на човешкото достойнство значима за всички нации - пише Кисинджър в книгата си "Необходимостта на избора“- прехваленото икономическо съперничество между нас и комунизма няма да има никакъв смисъл". С други думи либералните демократически идеали са ценни сами по себе си и не се нуждаят от аргументи в своя защита под формата на материални успехи на капитализма. Към тази тема Кисинджър се връща многократно през 60-те години като съветник и автор на речите на Нелсън Рокфелер, който е подкрепял при трите му неуспешни опита да получи номинацията за президент от Републиканската партия.

Както е отбелязал Кисинджър в първия том на своите мемоари, "високият пост ни учи да взимаме решения, а не по същество... Като цяло престоят на висок пост изисква интелектуален капитал, а не го създава". Тъй като вниманието на всички специалисти е концентрирано върху пребиваването на Кисинджър на поста държавен секретар, неговият личен капитал - идеите, на които е работил от началото на 50-те до края на 60-те години в Харвард, в Съвета за международни отношения и при Рокфелер - не са проучени достатъчно. Неговите идеи, ако правилно ги разбираме като новаторска критика на Realpolitik, предлагат най-малкото четири важни урока по външна политика, които си струва да бъдат изучени от Обама и неговите наследници в Белия дом: историята е ключ към разбирането на противника и съюзника; необходимо е да се избягват предположения и спекулации, а също така техните асиметрични последици; много външнополитически решения са избор на по-малкото зло; лидерите трябва предпазливо да се отнасят към реализма, който не съдържа морал.

Историята - това е паметта на държавата

След философията на идеализма най-важното нещо, което Кисинджър е научил в Харвард, е централната роля на историята в разбирането на проблемите на националната сигурност. "Нито един сериозен извод в изучаването на международните отношение - в изучаване на държавите, действащи като единици - е невъзможен без разбирането на историческия контекст", пише той в докторската си дисертация, публикувана през 1957 г. под името "Възстановеният мир". "Паметта на държавите - това е проверката на истинността на техните политики. Колкото по-прост е опитът, толкова по-дълбоко е неговото въздействие върху интерпретацията от държавата на настоящето в светлината на миналото". В края на краищата Кисинджър задава въпроса: "Кой ще спори с интерпретацията на хората за тяхното минало? Та нали това е единственият начин да се погледне в бъдещето, а това, което "реално" се е случило, често става по-малко важно, отколкото възприемането му". От гледна точка на държавата "изглежда... фактори в системата за сигурност". От гледна точка на юриста, държавите са постоянно променящи се страни в безкрайните международни съдебни процеси. В действителност, пише Кисинджър, всички държави "се смятат за изразители на историческите сили. Равновесието ги интересува не като крайна цел, а като средство за реализацията на техните исторически стремежи".

В ранните трудове на Кисинджър нееднократно възниква темата за историческото невежество на американските политици. Юристите, отбелязва той през 1968 г., са "единствената и най-важна група в правителството, но те имат един недостатък - отсъствието на познания за историята". От гледна точка на Кисинджър, историята е важна два пъти: като източник за света, позволяващ да се правят аналогии, и като определящ фактор за националното самосъзнание. Американците могат да се съмняват във важността на историята, но "европейците, живеещи на континента, който е покрит с руините като доказателство за погрешните човешки очаквания, инстинктивно чувстват, че историята е по-сложна от системен анализ", пише Кисинджър.

Неизвестното неизвестно

За разлика от много специалисти Кисинджър още в началото на своята кариера е разбирал, че важните политически решения често трябва да се взимат преди да бъдат събрани всички факти. „Изборът между политическите стъпки се основаваше не на „фактите“, а на интерпретацията – отбелязва той в дисертацията си „Възстановеният мир“ - Това предполагаше по-скоро морален акт: обосноваността на оценката зависеше от концепцията на целите, а също така от разбирането на информацията, с която се разполагаше“.

По-късно Кисинджър формулира подобна идея като „проблем на хипотезите във външната политика“. Взимането на решение „изисква способността да мислиш извън рамките на известното. Оказвайки се в напълно нови условия, политикът се сблъсква с дилемата: много малко са нещата, които могат да му помогнат, извън неговите лични убеждения... Всеки държавен деец в определен момент е принуден да прави избор: желае ли яснота или е готов да се осланя на собствената оценка на положението... Ако политикът се нуждае от ясни доказателства, то той в някаква степен се превръща в заложник на събитията“, твърди той в лекция от 1963 г.

Ако демокрациите се бяха противопоставили на нацистите през 1936 г., „ние нямаше да знаем днес, дали Хитлер е бил неправилно разбран националист, или е имал ограничени цели, или в действителност е бил маниак. Демокрациите установиха, че то в действителност е бил маниак. Те получиха яснота, но за целта трябваше са платят с няколко милиона човешки живота“, отбелязва Кисинджър

Подобна идея придоби огромно значение в ядрения век, когато потенциалните жертви на световната война можеха да наброяват стотици милиони. В същата 1963 г. в непубликувания си труд „Вземане на решения в ядрения свят“ Кисинджър сумира „ужасната дилема“, стояща пред политиците от Студената война: „Всеки политик избира между оценката на ситуацията, изискваща минимум усилия, или оценка на ситуацията, изискваща максимум усилия. Ако той е оценил ситуацията, полагайки минимум усилия, с времето може да се установи, че не е бил прави да му се наложи да плати много висока цена. Ако действа инстинктивно, то никога няма да може да докаже, че неговите усилия са били необходими, но, вероятно, това ще го спаси от големи беди... Ако той удари първи, то няма да научи, дали това е било необходимо. Ако очаква, вероятно може да му провърви, а може и да не му провърви“.

Ключов аспект на проблема на хипотезата е асиметричността на последиците. Успешният превантивен удар не се възнаграждава съразмерно с получените предимства, защото, както пише Кисинджър, „в природата на успешната политика е заложено, че следващите поколения забравят, колко лесно ситуацията може да се развие по друг начин“. Държавният деец, който е прибягнал до превантивния удар, по-скоро ще бъде осъден за преките загуби, а няма да бъде възхваляван за предотвратяване на катастрофата. Напротив, опитите да се спечели време – същността на политиката на умиротворението през 30-те години – въобще не е задължително да доведат до катастрофа. Следователно положените минимални усилия обикновено предизвикват най-малка вътрешна съпротива“.

По-малкото зло

"Няма само добро и лошо, между тях има още множество оттенъци", пише младият Кисинджър през 1948 година в писмо до родителите си. "Трагедиите в живота са свързани не с избора между добро и зло, защото най-безчувствените хора избират лошото... реалната дилема са душевните мъки, предизвикващи агония". Казано просто, най-трудният избор във външната политика се прави между злини и затова истинският морален акт е да се избере по-малкото зло (дори ако политически това е по-сложно).

През 1957 година в книгата си "Ядреното оръжие и външната политика", Кисинджър твърдеше, че за поддържането на баланса на силите в Студената война" ще трябва да се направи подобен сложен избор: Определено ние ще се сблъскаме със ситуации на нестандартна двойственост като гражданските войни и вътрешните преврати... Несъмнено, трябва да се стремим към предотвратяването на подобни събития. И ако те станат, трябва да намерим в себе си воля, за да действаме и да поеме рискове в положенията, когато е възможен единствено избора между по-голямото и по-малкото зло. Разбира се, ние не трябва да отстъпваме от нашите принципи, но трябва да се осъзнава, че няма да може да съхраним нашите принципи, ако загинем".

Философската същност на книгата е, че такова отвратително нещо като ядрената война може да се окаже по-малкото зло, ако алтернативите са капитулацията и пълното унищожение.

В последната глава Кисинджър формулира общата теория на по-малкото зло, която може да се приеме като кредо: "Би било удобно да ограничим нашите действията в ситуации, в които нашите морални, правни и военни позиции са в пълна хармония, а легитимността съвпада максимално с изискванията за оцеляване. Но като най-силната държава в света, на нас вероятно никога повече няма да ни позволят обикновен морален избор, за който можехме да настояваме в едно по-спокойно минало... Решаването на проблемите с подобна двойственост предполага преди всичко морален акт: готовността да поемем рисковете на непълното познание и несъвършеното следване на собствените принципи"

По-късно, през 1966 година, Кисинджър използва подобни доводи заради войната във Виетнам: "Нямаме привилегията да реагираме на онези предизвикателства, които ласкаят нашите представи за морала". Но по онова време той вече е разбирал, че войната в Северен Виетнам може да бъде приключена само чрез преговори. Той е смятал, че на САЩ "е липсвала обща концепция за провеждането на военни операции и за строителството на една нова държава". Изразяваната тогава готовност да се отделят огромни ресурси и сложната бюрокрация бяха нецелесъобразни. Мирните преговори изглеждаха по-малкото зло в сравнение с бързото изтегляне от Южен Виетнам или по-нататъшната ескалация на военните действия на САК срещу Севера.

Илюзията на реализма

В своите работи за Метерних и Бисмарк (особено в незавършената книга за последния) Кисинджър явно дава да се разбере, че смята за пагубен чистия реализъм във външната политика. "Обществата не са способни за мъжеството на цинизма", пише той в непубликувана глава за Бисмарк. "Привързаността към идеите за хората като роботи, за обществата като сили е водила към проява на сила, разрушаваща самоконтрола. Доколкото обществата действат с приблизителни величини и не са способни да улавят тънките различия, доктрината на силата като средство в крайна сметка може да превърне силата в крайна цел".

Разбира се, много неща от стратегията на Бисмарк са предизвиквали възхищението на Кисинджър. Изучавайки именно Бисмарк, той е оценил важността на умението да сблъсква своите противници. Според Кисинджър след обединението на Германия новият европейски ред на Бисмарк се е крепял на способността му "да манипулира със задълженията на другите държави така, че Прусия винаги да бъде по-близо до конкуриращите се страни, отколкото те да бъдат помежду си по-близо". Кисинджър се е възхищавал по-специално от елегантната двусмисленост на бисмарковия договор от 1887 г. за политическото презастраховане - или от тайното споразумение, според което Германия и Русия трябва са спазват неутралитет, ако една от тях се окаже въвлечена във война с трета страна, освен случаите на нападение на Германия срещу Франция или на Русия срещу Австро-Унгария, която е германски съюзник. Потомците на Бисмарк отстъпиха от този принцип, което доведе до фатална закостенялост на европейската дипломация.

Въпреки това в есето си "Белият революционер" Кисинджър твърди, че Бисмарк със своя дарвинистки поглед върху международните отношения като аморална борба за оцеляване би трябвало да претърпи неуспех при институционализирането на своите геополитически постижения.

Според Кисинджър главният проблем на демократичната епоха е, че хората предпочитат обаятелните лидери пред майсторите в държавните дела. Кисинджър пише в дисертацията си "Възстановеният мир": "Обещанията на пророка са неизпълними съвети... Утопиите могат да бъдат реализирани само в процеса на уравниловка и дезорганизация, които разводняват всякакви системи за задължения... Пълното осланяне на моралната чистота на индивида означава отказ от възможността да се установяват ограничения".

В борбата с пророка Кисинджър застава на страната на държавника, който "винаги трябва да бъде подозрителен към такива усилия, но не защото владее навиците за манипулиране, а защото трябва да бъде готов за най-лошите обстоятелства". Отчасти трагедията на държавния деец е в това, че на него винаги му се налага да бъде в малцинство, защото "хората се вдъхновяват не от равновесието, а от универсалността, не от безопасността, а от безсмъртието".

Какво показаха 70-те

В много отношения опитът на Кисинджър в правителството точно илюстрира последния пункт. Отначало пресата го превъзнасяше като "Супер К", после той стана обект на злъчни нападки на леви и десни: първите го обвиняваха във военни престъпления в страните от Третия свят (известни навремето като необвързани - ред), вторите смятаха, че той прави отстъпки на Кремъл. Възможно е заради това да няма свидетелства, че външнополитическите идеи на Кисинджър са били институционализирани или запомнени.

"Няма такова нещо като американска външна политика", пише Кисинджър в есе, публикувано пред 1968 година. Има само "серия от стъпки, донесли определен резултат", който може и да не е бил планиран, но "изследователските и разузнавателните организации, както чуждестранни, така и национални, се опитват да им придадат рационалност и последователност... каквито просто не е имало".

Същото може да се каже и днес, 40 години по-късно. Даденото от Кисинджър обяснение за липсата на стратегическа последователност се базира на патологията на съвременната демокрация. За разлика от лидерите на XIX век, обяснява той, "типичният политически лидер на съвременно управленско общество е човек със силна воля, притежаващ способности да постигне избирането му, но и който няма представа какво ще прави, щом заеме поста".

Обама и неговите съветници нямат склонност към историята. Една от най-острите реплики от предизборната кампанията на 2012 година бе забележката на Обама, осмиващ своя опонент републиканец Мит Ромни, който бе заявил, че Русия е "нашият геополитически противник номер едно". "Това е обаждане от 80-те години, искат да върнат външната си политика, но Студената война приключи преди 20 години". Но само след 17 месеца Русия анексира Крим, нарушавайки международното право. А изявлението на Обама от януари 2014 година, че "не му е необходим Джордж Кенън точно сега", звучи по-скоро фалшиво.

Но това може би е било обаждане не от 80-те, а от 70-те години. Тогава, както и сега, американската икономика преживя сериозно сътресение с продължителни последици. Между нефтения шок от 1973 година и банковата криза от 2008 година може да се направи аналогия. Обама, подобно на Ричард Никсън, получи като наследство от предшественика си война, която не бе загубена във военен смисъл, но се превърна в непопулярна в страната - и то в максимална степен. Ирак се превърна във Виетнам за днешното поколение с тази разлика, че благодарение на такива командващи като Дейвид Петреъс и Стенли Маккристъл, Обама наследи война, която се спечелваше.

Пак Никсън, подобно на Обама, се сблъска с Русия, която е заинтересувана от топли отношения много по-малко, отколкото понякога се преструва: лесно бе забравено как съветският лидер Леонид Брежнев в разцвета на своите сили бе фигура, аналогична на Путин, и се стремеше да има власт не само около Русия, но и в целия свят.

И пак Никсън се сблъска с факта, че е много трудно да бъдат управлявани европейските и азиатските съюзници. Днес западноевропейците харчат за отбрана дори по-малка част от националния си доход, отколкото през 70-те години. Те са забравили старото изказване на Кисинджър: "Всеки път, когато светът, възприеман като избягване на война, стане главна цел на една държава или на група държави, той се оказва във властта на най-безмилостния член на международната общност".

На свой ред азиатците се движат в противоположна посока, разработвайки собствени военни стратегии, за да противодействат на подема на Китай, защото смятат, че обявеният от Обама завой към Азия е лъжа. А Близкият изток остава същото барутно буре, какъвто бе и по времето на държавния секретар Кисинджър.

Каквото и да се говори за външната политика на администрациите на Никсън и Форд, не може да се отрече, че Кисинджър от самото начало на своята кариера като съветник по националната сигурност най-малко е разработил стратегически рамки, в които САЩ можеха да реагират на възникващите предизвикателства, и всеки компонент от тази стратегия се базираше на изброените по-горе четири принципа.

Стратегията, която Кисинджър започна да формулира в средата на 60-те години имаше три ключови компонента. Първо, той се стремеше да възроди трансатлантическия алианс със Западна Европа. За да противодейства на мощните, но интроспективни сили на западноевропейската интеграции (интроспекция е вглеждане в себе си - ред) и на западногерманската "Източна политика", той се опитваше да съживи двустранните отношения между САЩ и трите основни европейски държави - Франция, Германия и Великобритания. Второ, той се опитваше да напълни със съдържание концепцията за разведряването, търсейки възможности за сътрудничество между САЩ и СССР, включително и в сферата на контрола над стратегическите оръжия, без обаче да отстъпва от фундаменталния принцип, че трябва да има противодействие срещу съветската мощ и експанзия, за да бъдат те ограничавани.

И последно, но това е главното, той започна да разбира, че въпреки очевидния си революционен характер Китай може да бъде въвлечен в баланса на силите, а съветско-китайският антагонизъм да се използва, за да бъдат САЩ по-близо до всяка от съперничещите страни, отколкото те да бъдат помежду си.

Критиците на Кисинджър дълго се заяждаха с тактиката, която той използваше за реализирането на тази стратегия, особено в страни, които той смяташе за второстепенни. Но те не можеха да отрекат, че неговата стратегическа концепция работеше. Днес обаче ние виждаме плодовете на почти 7-годишно отсъствие на стратегия.

Американските политици (и не само в сегашната администрация) твърде дълго недооценяваха

значението на историята в процеса на самоосъзнаването на нациите. Те вземаха решения, без да разбират значението на проблема с хипотезите, понякога недооценявайки ползите от превантивната мярка или пък на последиците от бездействието. Те бягаха от трудния избор между несъразмеримите видове зло и прикривайки се зад високопарни речи, на практика използваха циничния реализъм, който винаги ще липсва за легитимността както в страната, така и в чужбина. Заради всичките тези причини САЩ се оказаха в същата стратегическа каша, както и в края на 1968 година.

Кисинджъровският подход е много необходим. Но първо политиците и обществото като цяло трябва да разберат знанието на Кисинджър. /БГНЕС

------------------------------

Професор Найъл Фъргюсън, историк от Харвардския университет, старши научен сътрудник на Института Хувър и автор на книгата "Кисинджър, 1923–1968: идеалистът". Неговият анализ е публикуван във „Форин афеърс“.