Надя Дикова: Войната на майките срещу учителите-майки прави жертви децата ни

Майки, родители на деца от детски градини и училища, масово се надигнаха срещу учителите и поискаха свои драконовски мерки за контрол над педагозите. Из медиите стана модно да има репортажи от скрити записвачки, прикачени на деца от детски градини и ясли.

Телевизиите някак си охотно излъчваха шпионските материали от поредния бръмбаргейт. Нали на народа това му трябва – хляб и зрелища. Друг е въпросът за наличието на хляба в много български семейства…

Родителите, които негодуват, поискаха от институциите строг контрол – камери със звук, излъчвания онлайн, индивидуални пароли за достъп и какво ли още не.

И запознавайки се с исканията, с цялата ми съпричастност към майчинството, защото аз самата съм майка, първо си зададох въпроса кога тези работещи майки ще намерят време през работно време да гледат какво става в занималнята или класната стая? Ще се трудят или ще гледат риалити? В Кодекса на труда времето за почивки на служителите и работниците е строго регламентирано.

И второто нещо, което ми извади очите, е мълчанието на институциите от образованието, които трябваше да защитят българския учител. Само председателката на СБУ Янка Такева публично заплаши със стачка дни преди 24 май, ако в детските градини се узакони подслушването. Защото, скъпи майки, българският учител не е садист – душевен и физически. Не ви ли се струва, че модерното и татуирано общество, накичило обеци по всевъзможните си органи, поруга и унижи българския преподавател? Не ви ли стигат 10 часа, през които не сте с децата си? И поради това имате време за шопинг, стайлинг и още многото модерни и кухи неща, с които се занимавате по моловете и кафенетата, за да убиете времето? Дълбоки извинения на майките, които трябва да се върнат час по-скоро на работното си място, за да не го изгубят.

Истината е, че учителите очаквахме съответните институции да заявят категорично, че в 98-99% от българските училища и детски градини има отговорни, съвестни, отдадени изцяло на професията и любовта си към децата хора. Да, и в нашата професия има „лош материал“, както и във всяка друга, но той не е нейното лице. Това го знам от личен опит, виждам го всеки ден.

Аз съм учителка. Упражнявам тази професия вече близо 10 години. Бих искала да кажа, че не желая да работя, притисната до стената – оплюта, мачкана и унижавана. Искам да се защитя, защото се чувствам нападната. Искам да защитя всички онези хора, които сърцато и достойно изпълняват служебните си задължения – и това пак го виждам всеки ден.

Работила съм в детски градини, а сега в престижно столично училище. Натрупала съм достатъчно опит и зная вече предостатъчно семейни истории, увредили и помели децата ви от най-ранната им възраст. Видяла съм достатъчно неща, свързани с всички днешни протестърки-майки, които излизат, за да заклеймят публично и в писма до директорите майките-учители. Защото, повярвайте ми, в повечето случаи учителите са били повече родители на децата, отколкото самите им майки, но никога педагог не е ходил по медиите да разгласява позорни факти за едно или друго семейство. Примери мога да дам много (а и всеки мой колега между впрочем). Ще дам само няколко примера, но тe са достатъчни да илюстрират „майчината любов“.

Няма да забравя как жена, служителка на МО, майка на 3-годишно момиченце, блъска грубо рано сутринта детето си към мен, заявява, че е с температура и че ще се върне след 10 минути да си го вземе, тъй като е с малко бебе, което трябва да заведе до някъде. Оставената скъпа рожба е с 39 градуса температура, със сестрата и лелята не знаем дали е приело някакво лекарство, не смеем да предприемем нищо, защото детето може да е алергично. Момиченцето остава при нас през целия ден в детската градина до 17:30 часа докато го взе баща му. Единственото, което можехме да направим, за да облекчим състоянието му, защото загрижената му майка не си вдигаше телефона, бе да го обтриваме с мокри кърпи, да му даваме много вода и да го оставим да лежи на креватчето. Питам се коя нормална майка би издевателствала по подобен начин над детето си – без лекар, без лекарства и без грижи. Ами ако учителка или възпитателка проявят подобна немарливост, направо ще бъдат изядени с парцалите.

„Любящата“ родителка, която на следващия ден пак доведе детето си, ни обясни с ликуващо злорадство, че тъй като другите родители непрестанно водели децата си болни и съответно заразявали нейното дете, то и тя го довела, за да зарази останалите. Тя почти тържествуваше, че е натрила всички носове – моят и на останалите родители. Това не е ли идиотизъм?

Питам се, дори сега след толкова време, кой щеше да е виновен, ако с това дете бе станало нещо? Убедена съм, че аз. Учителката, изпълнила ролята на родител и принудена да отговаря за дете, чиято биологична майка бяга от собствените си отговорности.

Друг пример за „безгранична майчина любов“ е от друга детска градина, намираща се пак в центъра на София. Става въпрос за едно прекрасно мило момченце, с дефект в говора, но очарователно въпреки това. Още си спомням как се гърчеше в ръцете ми от високата температура. Опитвам се да се свържа с майка му от личния си телефон, а тя ми затваря. След няколко часа успявам да установя връзка с бащата, който не дойде веднага, а няколко часа по-късно. На следващия ден майката идва специално в детската градина, за да ми вдигне скандал защо съм я търсила, тя била заета, и в бъдеще при такива ситуации трябва да търся съпруга й, защото и той трябвало да има отговорности. Към онзи момент майката на горкото дете бе безработна, а момченцето стоеше всеки ден до 19 часа в детската градина, защото баща му приключваше работа в този час. Сами можете да пресметнете колко часа е прекарвало детето при нас с колежката ми - от 7.30 до 19 часа.

Няма да разказвам случая, в който момченце на 3 години бе изостанало в развитието си и не можеше да говори и изпълнява елементарни действия по указание. Причината – родителите не му обръщаха достатъчно внимание и бяха сметнали за целесъобразно то да стои пред телевизора и да гледа единствено „Маша и мечокът“. На това дете намерих логопед, който и до днес му помага, за да преодолее проблемите си. Не, че някой от семейството ми е благодарил.

Ако някой се е разпознал, да не се сърди, а да се замисли. За разлика от филмите тук приликите с лица и случки са действителни.

Като учителка в детска градина аз видях още много неща - оставах потресена, че не се сменя долното бельо на някои от децата по цяла седмица или как на момиченце му се бе забил нокът в пръста на крака му, който гноясваше, а майката не вземаше мерки. От жал, защото вече детето куцаше, манипулацията с нокътя я направих аз, на моя отговорност. Или това, че ходих цяла година по съдебни бракоразводни дела, за да се опитам да спася момиченце от собствения му баща, който искаше да го изкара с психически проблеми, само за да вземе родителските права от майката...

Няма да изброявам колко болни деца съм прегръщала и съм се заразявала, няма да изброявам безкрайните инфекции, които са ми предавали децата ви и как това е повлияло на собственото ми здраве. И на семейния бюджет, защото антибиотиците и другите лекарства не са безплатни. В същата ситуация, в която съм аз, е и всеки български учител, уверявам ви в това.

И как такива майки, които описах по-горе, ще искат да оценяват работата ми всеки месец? Искате контрол и оценка? Но кой да контролира и оценява проявената от тях безотговорност и нехайство към децата им? Може ли някой да поиска да бъдат монтирани бръмбари в домовете ви, за да се види как възпитавате и вие бъдещето на страната ни?

Скъпи майки, позволявам си да пиша тези неща, за да ви информирам, че медалът има и друга страна в света на детските градини и училищата. Неща, които ви засягат пряко, вас и вашите отговорности. Случаите, които посочвам са почти ежедневие за всяка детска учителка. Иначе да критикуваш е сладка работа.

Нещата не стоят по-различно и в училищата. Чувала съм учители с дългогодишен стаж да казват, че училището отдавна не е сигурното място, което е било някога. Аз пък смятам обратното - в училище децата са на сигурното място като на остров. Тук общуват и не желаят да се прибират вкъщи. Защо е така – вие трябва да си отговорите на този въпрос.

Някой ще попита – защо има толкова инциденти напоследък. Ще отговоря веднага. Училището е такова, каквото го правят децата. Те са носители на проблемите в техните семейства, които избиват в самото училище. Агресията не се провокира от учителите, защото ние сме малцинство. Вие не ни уважавате, съответно и вашите деца не ни уважават. Ние се опитваме да овладеем агресията ежеминутно и понякога се шегувам, че съм като служител от НСО, който пази VIP персона.

Ние, учителите, в България сме изчезващ вид. Трябва да ни впишете в Червена книга. Не твърдя, че трябва да спрете да критикувате. Реагирайте, не се примирявайте, но го правете, когато става въпрос за нещо драстично. Например, ако учител е ударил ученик, а не за случайно прелетяла топка, която е уцелила детето ви. Дерзайте, но не забравяйте, че трябва да търсите отговорност и от децата си. Не търсете виновника в нас за грешки допуснати от вас.

Не ние, учителите, им даваме пари или сме ги завели да си закупят бойни ножове от сергиите при храм-паметника „Свети Александър Невски“, които те носят в училище и размахват демонстративно. Ние нямаме право да им бъркаме в чантите, за да ги изземем. Вие трябва да знаете какво е съдържанието на раниците. Не вие, родителите, ни помагате за разрешаването на подобни въпроси, а ние сочените с пръст учители отиваме сами при продавача на сергии, за да го заплашим, че ако още едни път продаде нож на 11-12-годишно дете, ще си има работа с полицията. Защото вие, мили майки, не знаете какво правят децата ви.

Всеки учител може да разкаже подобни истории, нашето ежедневие е пълно с такива. Ние, даскалите, гледаме на вашите деца като родители, не като учители. Хранили сме вашите деца, утешавали сме ги, помагали сме им, прощавали сме им дори непростими неща….

Поискайте камери със звук и неограничен достъп от класните стаи на по-големите ученици! Не искате и няма да поискате. Ще дръзнете ли, за да чуете цинизми, псувни и език, от който ще се срамувате? Това не се преподава в училище. Това се преподава в семейството. Защо не искате да се запознаете с условията, при които работят тези, които нападате? Защото нямате кураж да се изправите срещу собствените си проблеми и грешки. Децата са ваше огледало, не наше.

Аз обичам професията си, обичам децата въпреки вас!

И написах този текст, не за да се хваля и да ви нападам, а да ви кажа, че във войната на майките срещу учителите-майки големите жертви стават децата ни.

А си мисля, че и бъдещето на България, колкото и клиширано да ви звучи това. /БГНЕС

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------

Надя Дикова, учителка от 1 СУ „Пенчо П. Славейков“, гр. София