Живко Георгиев: Това беше една пропусната година, без идеи, без перспектива

Тази година беше интересна при цялото двусмислие на думата – знаем колко е тежко да живееш в интересни времена. Тя беше белязана от изненадващия за широката публика и за част от политиците резултат от президентските избори в края на миналата година. Своят отпечатък оказаха и парламентарните избори, които се случиха през пролетта и дадоха възможност на политическата класа да формира ново мнозинство.

Някакви ключови събития, от гледна точка на демократичния процес, има. Но за съжаление не забелязваме някакви тенденции в политическия живот, които дават основание на онези, които очакват някакви промени в дълго отлагани и негативно развиващи се обществени процеси. Така че продължи този застой, както аз го наричам, който се бе очертал и при предишния мандат на ГЕРБ. Нито една сериозна иновация, нито един старт на амбициозна, с голям залог реформа – виждаме, че най-очакваните интервенции в сфери, където е негативен трендът, не се случиха. Нито образованието не бележи никакъв позитив тази година – по-скоро продължават негативните процеси. Здравеопазването и във финала на годината по-скоро генерира скандали и напрежение и прозрение за растяща неефективност на тази жизненоважна система. Съдебната система също не произведе нещо различно от традиционните скандали и политически баталии около конституирането на нов ВСС, извънредни съдилища и някакви законодателни промени.

Аз имам усещането, че и това беше една пропусната година. То целият български преход е каскада от пропуснати възможности, което не вещае много позитивни развития в бъдещото. Да, имаше някакво съживяване на икономиката, особено на експортно ориентираната. Но там няма хипотезата, че това се дължи на някакви позитивни вътрешни тенденции - то е реакция на съживяването на световната икономика /частично съживяване и особено тази в ЕС/.

По-скоро виждам продължаващи негативни тенденции.

Постоянно ни убеждават, че от Брюксел ни дават положителни оценки. Това са частично вътрешни обяснителни модели. Аз не знам някой в България да се интересува какви оценки ни дава някой /говоря за широката публика/ - пък било то Брюксел, Вашингтон, Москва или примерно Анкара. Това, което показаха резултатите в президентските избори еднозначно, трябва да се интерпретира като желание на българските граждани България да се превърне в център на дневния ред, в център на стратегии на обществено развитие, а не да разчитаме на някакви външни потупвания по рамото. Същият този Брюксел излъчи и много сериозни упреци, те също могат да бъдат регистрирани в медийното пространство. Това, че политиците предпочитат да говорят за онова, което е позитивно от тяхна гледна точка, не ни задължава и нас да мислим по същия начин. Обясняваме си го, но не виждам никаква утеха.

[b]Има няколко Българии, повечето българи живеят в забравеност[/b]

Кое вълнува българите? България е все по-малко нещо, което е хомогенно, едномерно. Даже като социолог го твърдя – все по-безполезна абстракция е да говорим българското общество като такова. Има няколко Българии – в различна кондиция, различно себепреживяване, различен дневен ред и тревоги, надежди. Едната България – това е София и няколко по-развити големи градове, където общо взето има позитивни тенденции в икономиката и в жизнения стандарт в икономиката, има някои позитиви и в средата, в която хората могат да се развиват. Има още една – втора България – това са по-богати сравнително развити общини, където успяват да се крепят над водата и все още няма белези на фрапиращ регрес. Но голяма част от страната, респективно и населението, което там живее, има усещането за забравеност. То е осъдено на вегетация и там по-скоро протичат маргинализиращи тревожни тенденции, които рушат социална тъкан, разрушават нормалните предпоставки за достойно съществувание. Така че тези първите от София и по-развитите градове следват тенденциите на глобализацията, на дигиталната икономика и всички други определящи тенденции в развития свят, те се интересуват от качество на живот, не просто жизнен стандарт, интересуват се от състояние на околната среда, от състоянието и начина, по който работи съдебната система, силно чувствителни са към злоупотребата с власт, корупция и пр. Докато в „трития свят“, България има „трети свят“, и той за жалост е доминиращ извън Околовръстното и магистралите. Там е борба оцеляване, борба за съхраняване на качеството на живот, което без да е много високо, продължава да пада. Там и равнището на доходите е съвсем различно, и достъпът до качествено образование и здравеопазване е трагично. Така че всеки българин е оставен в своя контекст и малко ми е трудно да сглобя обобщената фигура на българина днес. Би било наистина безполезно упражнение, което само ще замаже нещата. Всички те естествено се интересуват да видят най-сетне някаква позитивна тенденция в страната, която гарантира и някаква необратимост, не просто да е добре едно лято или един сезон и отново да се изпадне в зоната на несигурност.

Нищо от това, което произвежда като продукт политическата класа и управленският елит, за жалост, не се припознава като достатъчно еднозначна инвестиция в бъдещето на страната. Така че пак си доминира негативната оценка, усещането за липса на път - на всички нас, индивидуални пътища някои успяват да изградят за себе си. Те много често означават и напускане на страната. Всяка година България губи население, но и продължава да е донор на работна сила за развития свят. В последните години даже се ускори процесът на депопулация в страната. По 50 000 губим на година. Това е един град като Враца.

И всичко е заради липса на регионална политика – това е един от най-сериозните дефицити и то не е само по вина на последното правителство, а на всички до сега. Без регионална политика няма как да осигурим кохезия в страната. Ние самите като страна, като общество, като държава, сме се хванали с ентусиазъм за всички кохезионни политики на ЕС, но в самата страна няма такива. И когато нямаш регионална политика, ти всъщност построяваш един свят, който няма как да изглежда справедлив. Растат и социалните, и регионалните различия, което е особено непростима за едно общество. Това обрича цялата периферия извън метрополисите, свързани с магистралите на вегетация. Всъщност неявният урок, в който липсата на регионална политика, а и на адекватна социална политика, преподава на българските граждани е, че бедните трябва да са солидарни с богатите, бедните общини със София. Но извинете – солидарността обикновено тече по обратната линия – тази солидарност, която създава усещането за справедливост.

[b]Политическите централи отдавна не генерират идеи, има само интереси[/b]

Кой и как управлява държавата? У нас има властващ елит и очевидно успяват за част от заинтересованата публика /не всички се интересуват/, да представят някакви частни интереси като всеобщи. Обаче по-точното дефиниране на ситуацията е, че системата е загубила своята управляемост. Нямам усещането, че процесите в страната се управляват. По-скоро когато в някоя подсистема на обществото – здравеопазване, образование, национална сигурност или някъде възникне проблем, властващите се активират пожарникарски и закърпват някакви пробойни в системата, но тя си самодейства. А когато оставиш една социална система да си самодейства, това, което там се случва, е, че тя започва да работи за някои частни интереси, а не за всеобщия интерес. А последната й грижа е за крайния бенефициент на публичните услуги като здравеопазване, образование. Последна грижа е инвестиция в бъдеще на регионите, бъдеще на младите и т.н. Не съм срещал някаква промислена инвестиция, която може да бъде разглеждана като инвестиция в бъдещето на страната. По-тревожното е, че не виждаме идеи. Не би било сериозно да очакваме политиците да генерират всичките идеи. Няма и гражданско общество, което да генерира идеи, интелектуалният елит на нацията /доколкото е оцелял/ и той е позагубил вкус към това да създава визия и смислени идеи. Като че ли всички сме се предали. И разчитат само на нещо, което би могло да дойде отвън – било то инвестиции, било европейски натиск, било то някакви европейски инициативи, които да инжектират енергия в страната.

Вече няма ентусиазъм около думите, няма и лидерство в страната, което продуцира първо колективно мисловно усилие, а след това с политическа воля да генерира някакви реални процеси. Политическата система много ясно съзнава, че единственият капацитет, който притежава, е успешно да провежда обичайните политически игри в предизборна и следизборна ситуация. Ако има там някакъв интелектуален живот, той е съсредоточен преди всичко върху технологиите в конкретната борба с другите партии. Политическите централи отдавна не са генератори на идеи, отдавна не са генератори на политики. Именно те трябва да ги създават и след това, ако партията спечели изборите и получи достъп до властта, да реализира тези политики. Но извинете, някой да е чул, централата на ГЕРБ /а голяма част от българите не я знаят и къде е – в Банкя, на „Дондуков“ или другаде/, какви политики е генерирала и вменила на своето парламентарно представителство, на своите хора във властта да реализират. Вече са и забравени предизборните платформи, въпреки, че изборите не бяха чак толкова отдавна. Не е по-добре и състоянието на другите партии. Опозицията в лицето на БСП също се мъчи някакви политики да разработи, но и там имат още да си пишат домашното. И те са силно изкушени в пиара, във възползване от благоприятни ситуации – което са технологични аспекти от битието на една опозиция. И те все още не са успели да генерират някаква успяваща кауза, която и тях ще ги направи по-силни, и на обществото ще даде възможност поне малко да си помечтае и да привиди някакво общо бъдеще. Липсата на стратегия, на национална визия, липсата на приоритети, които съществуват не само на вербално равнище, е тревожна тенденция. Общото усещане е дефицит на идеи. Интереси има. Голяма част от управляващите в годините на прехода добре се опитваха да преследват частни интереси /те не винаги са лични, те понякога са и социалногрупови, и партийни, и пр./. Хубаво е когато то по някаква случайност съвпада и с общия интерес в някакъв исторически момент. Но по правило е срещу него. Няма я не само сред политиците, а и сред гражданите, че наистина животоспасяващо за страната е това, което е написано над НС, че съединението прави силата, че заедно можем. Ако има стратегии, които са оптимистични, те са частни – „сам може и да мога“, „имам идея“, „имам воля“. Но всички заедно – това е невъзможно. Което парализира интереса към колективните проекти. /БГНЕС

---------------------------

Живко Георгиев, социолог.