Историци: Сан-Стефанският мир легитимира българската държавност

Сан-Стефанският мирен договор решава проблема с легитимността на българската държавност и е убедително доказателство за българското териториално присъствие на Балканите. Сан-Стефанската карта с малки изключение припокрива картата на Екзархията, с която султанът легитимира православната духовност на българското население. Един от важните резултати на Сан-Стефанския договор е, че той създава един идеал, който е в основата, както на големите успехи, така и на националните катастрофи за българската държавност след 1878 г.

На 3 март се навършват 140 години от Руско-турската освободителна война /1877-1878 г./. Специалистите по руска история професор Нина Дюлгерова и доц. д-р Дарина Григорова в интервю за БГНЕС анализират вътрешната и външна политика на Руската империя в по време на Източната криза /1875-1878 г./. Интервюто с тях е взето през 2008 г. във връзка със 130-та годишнина от освобождението на България, но поради своята задълбоченост и всеобхватност БГНЕС го публикува отново, този път в коментарната рубрика "Без филтър".

Нина Дюлгерова е професор по международно право и международни отношения, доктор по история във Варненския свободен университет. Председател на секцията по история към съюза на учените в България. От 1981 до 1985 г. е аспирант в Историческия факултет на Московския държавен университет, където специализира при професор Н.С. Киняпина. Работила е в АВПРИ /Архив внешней политики Российской империи/ и ГАРФ /Государственный архив Русской Федерации/. Професор Дюлгерова е специалист по история на съвременна Русия, Южен Кавказ и Черноморския регион. Тя е автор на три монографии: Българският национален въпрос в политиката на Русия и Австро-Унгария 1894-1904 г. /1994 г./; Руски щрихи към Източния въпрос. Амбиции и планове на руската дипломация 1894-1904 г. /1999 г./; Границите в Кавказ /геополитически и международно-правен дискурс /2007 г./, която е преведена и на английски език. Дарина Григорова е доцент в Катедрата по Нова и съвременна история в Историческия факултет на СУ "Св. Климент Охридски", доктор по история. Изследователските й интереси са в областта на историята на идеите в Русия през втората половина на ХІХ началото на ХХ век, за което многократно специализира в Московския държавен университет при професор Н. И. Цимбаев. Работила е в ГАРФ, РГАЛИ /Российский государственный архив литературый и исскуства/ и др. Автор е на две монографии: Свобода и самодържавие. Руският либерализъм в края на ХІХ век /2007 г/; Евразийството в Русия /2008 г./

[b]БГНЕС:[/b] Какви са особеностите на Източната криза 1875-1878 г.? Отличава ли се тя по нещо от предходните подобни кризи? Какви дипломатически стъпки предприема Русия, за да обезпечи подготовката на Руско-турската война?

[b]Проф. Нина Дюлгерова:[/b] Освобождаването на България от османска власт се оказва предизвикателство за историческата мисъл и за съвременните политици, тъй като все още са актуални проблемите, свързани с българското освобождение, възстановяване и формиране като самостоятелна политическа единица на Балканския полуостров. Във връзка с това през годините на прехода в България е особено актуален въпросът дали България е била освободена или окупирана. Актуален е също така въпросът доколко Русия е имала за цел да освободи България или да преследва своите вечни цели, свързани с Проливите и доколко държавите от европейския концерт, давайки възможност на Русия да осъществи военни амбиции към Балканите, са готови да й дадат, което тя иска, а именно – Проливите. Източната криза 1875-1878 г. първоначално започва като всяка друга източна криза през ХІХ век. Поредните предизвикателства със социално-икономически характер в Османската империя обаче за разлика от друг път стават проблем №1 на Великите сили и са индикация за държавите от европейския концерт да съсредоточат политическа и дипломатическа енергия в "болния човек" край Босфора.

[b]Русия е тази, която под знака на освобождаването на зависимите християнски, славянски народи в Османската империя се стреми да решава свои проблеми. Срещу себе си тя има обединения фронт на силните европейски държави. През 1875-1876 г. нейните не толкова дипломатически совалки, колкото преговори, довеждат до няколкото важни за развитието на Източния въпрос решения. Едното от тях е Райхщадското споразумение /юли 1876 г./, а другото – Будапещенската конвенция /януари 1877 г./. През лятото на 1876 г. на срещата между двамата императори Александър ІІ /Русия/ и Франц Йосиф /Австро-Унгария/ в Райхщад се стига да решение, което също е спорно. Доколко и как Русия е обещала, а Австро-Унгария е приела обещанието, че след Руско-турската война Русия няма да се стреми да създава голяма християнска, славянска държава на Балканите. Този проблем продължава да бъда дискусионен. Но ако дискусиите сред историците са част от изследванията, то фактите са достатъчно убедителни по отношение на Сан-Стефанския мирен договор. Всъщност този договор, подписан на 3.03.1878 г., доказва опита на Петербург да създаде голяма християнска, славянска държава на Балканите.[/b] Защо се стига до този момент? Този резултат си има своята предистория. Тя е обвързана не само с дипломатическите отношения, но и с мотивацията на руското общество. Тя е свързана също така и с позицията, която Русия през последните десетилетия изгражда чрез своите дипломатически и политически действия, а именно – на закрилник на голямото славянско общество в рамките на Османската империя и защитник на християните. Този мотив е свързан тясно с началото на Руско-турската война и най-вече се проявява в отношението, характеристиките и основните акценти на руското обществено мнение. Именно руското общество, за разлика отпреди, е мотивирано от идеята за защитата на братята славяни. То въпреки отсъствието на готовност в Русия и въпреки реформите, които в продължение на последните 15 години клатят сериозно устоите на Царска Русия, принуждават руския император да обяви война на Османската империя.

[b]БГНЕС:[/b] Каква е вътрешнополитическата ситуация в Русия в навечерието на Източната криза? Какво е отношението на официален Санкт Петербург? Какви позиции заемат руската либерална и консервативна общественост по отношение на освободителното движение на балканските славяни?

[b]Доц. д-р Дарина Григорова:[/b] Руското общество винаги се е интересувало от външната политика на империята. Но от цялата поредица руско-турски войни, започнали още от края на ХVІІІ век, именно нашата война (1877-1878 г.) е във фокуса на внимание на всички представители на обществото - и на либерали, и на консерватори от най-широк спектър. Тази война неслучайно е наречена Втора източна война, т.е. като продължение и реванш на Кримската война (1853-1856г.), след която Русия е поставена в изолация от Парижкия мир (1856 г.). Руското общество, за разлика от външнополитическите амбиции на официалната власт, се интересува от съдбата на българите най-много по времето на Освободителната война и след това по време на Съединението (1885 г.). Руснаците се взират в съдбата не просто на всички славяни и на братята на славяните, а на българите, като нация. И тук обществото се разделя на две сфери – консервативна и либерална. Сред консерваторите най-известните фигури са Михаил Катков, който е редактор на вестник "Московские ведомости" и е близък до официалната гледна точка, Николай Данилевски известен с книгата си "Русия и Европа", в която противопоставя Изтока и Запада, но най-вече с неговия сборник от публицистични публикации "Горе победителем", излязъл малко след войната, и Фьодор Достоевски, който също в своя дневник пише много активно по време на войната и излиза със свои статии в течение на самата война. От либералите най-активни са основното либерално списание "Вестник Европы" и неговите публицисти, които имат свои репортери на самото бойно поле, т.е. това не са препредавани случки, а са лични впечатления, което е много важно, и два вестника "Голось" и "Русские Ведомости". Естествено, има и много други, но това са основните, които трябва да се знаят.

Кое обединява всички – абсолютната увереност, че тази война трябва да се осъществи именно в този момент. Единствено скептични са от "Вестник Европы", които смятат, че Русия има някакъв ангажимент и в Съюза на тримата императори и че не Източният въпрос е толкова важен, а Западният. Те са винаги по-скептични и по-рационално гледат на нещата, а не толкова емоционално, което е характерно за руското виждане въобще. Всички останали обществени кръгове смятат, че участието в тази война е призвание за Русия.

Въпросът е какво е призванието? За консерваторите то е религиозно призвание. Тук изниква образът на Светая Русь. За Достоевски Александър ІІ е освободител не просто на българите, а на православието. За консерваторите на първо място е религиозната принадлежност, на второ място, че сме славяни и едва на трето, че сме българи. При либералите е обратното - нацията е на първо място, на второ сме славяни и едва на трето - православни. За либералите идеята "Москва – Третия Рим" е фикция.

Какви са очакванията и на едните и на другите? Консерваторите имат преди всичко външнополитически очаквания. Те са сходни с очакванията на властта. Михаил Катков очаква разрешение на Източния въпрос. Проливите са руският блян, който не се осъществява фактически, но стимулира империята да се разширява, което също не е лошо. Николай Данилевски и Константин Леонтиев (също един много любопитен консерватор, свързан с България, защото е писал по българския и църковния въпрос, където има специфично мнение, но това е друга тема) очакват създаването на славянска федерация. Гледната точка на Данилевски е по-скоро политическа, т.е. той дава една политическа картина на тази федерация, която включва далеч не само славяни, разбира се, а румънци, унгарци и др., като идеята е центърът да е в Москва. Гледната точка на Леонтиев е по-различна. Той смята, че центърът на федерацията ще бъде България. Колкото Леонтиев е скептичен спрямо българите по време на църковния въпрос, така по време на войната той вижда надеждата в България за славянско обединение, което е любопитно и парадоксално. Другите консерватори не споделят това мнение. Либералите очакват вътрешнополитически промени в Русия – така както след Кримската война има либерални реформи в Русия, така очакват и след тази Втора източна война Александър ІІ да продължи с реформите, които междувременно започват ако не да спират, то да зациклят очевидно. През 1877-1878 г. вече няма реформи. Още от края на 60-те години на ХІХ век след първия атентат срещу императора започват, за съжаление, контрареформите. Руският проблем през ХІХ век е, че винаги има една половинчатост в реформите, докато контрареформите винаги са завършени – там всичко е крайно и ясно. Най-любопитното всъщност от либералната гледна точка, която аз също споделям, е, че за либералите Русия, която е самодържавна, където има абсолютизъм по всички правила, по всички дефиниции исторически и неисторически, теоретични и всякакви, изнася европейски ценности. Русия е изразител на европейското в тази война, за разлика от Европа, която е азиатска, защитавайки Османската империя. По времето на Съединението, когато Русия се оттегля от България, същите тези либерали заявяват, че това е позорно. Те застават срещу позицията на Александър ІІІ и застават зад позицията на българите. Между другото по отношение на Македонския въпрос при тях няма и най-бегла мисъл, че съществува подобна нация – македонска. За либералите този въпрос въобще не съществува, дори и от политическа гледна точка. Става дума за края на ХІХ -началото на ХХ век.

[b]БГНЕС:[/b] Кои са главните стратегически цели на руската източна политика и какво е мястото на проливите в нея? Значението на Сан-Стефанския договор и решенията на Берлинския конгрес за руската източна политика?

[b]Проф. Нина Дюлгерова:[/b] Не трябва да забравяме, че за Русия, Руско-турската война действително е реванш, но едновременно с това тя е едно поредно предизвикателство за връщане към исконните цели на Русия, към целите на нейната външна политика, а именно – Проливите. Съществува огромно количество документация през целия ХІХ век, особено през периода на Източни кризи, съдържаща позиции на висши сановници, както дипломати, така на императорите, които под формата на инструкции, доклади и заповеди винаги обвързват съдбата на Османската империя с Проливите, а не толкова със съдбата на многонационалното население в тази огромна империя, разпростряла се на три континента.

Сан-Стефанският мирен договор е своеобразно доказателство за излизане от схемата военна победа, но дипломатическо поражение за Русия. С този документ Русия нарушава Райхщадското споразумение, което не е официален документ, а има два варианта, които доста се различават един от друг – австро-унгарския и руския. Въпреки всичко там има едно обединяващо, повече под формата на интерпретация, отколкото на съществуващ документ за категоричното искане на Австро-Унгария да няма голяма държава на Балканите.

[b]Има няколко варианта кой е съставил текста на Сан-Стефанския мирен договор. Единият вариант, който е много популярен, че автор на този документ е граф Игнатиев, а вторият - познат на малко историци, но лансиран от руския историк Сергей Чернов, че този документ е изготвен от висши сановници на руското МВнР. Те на поредно особено съвещание, което се провежда през януари 1878 г. в Санкт Петербург създават документ, който е в разрез с всичко, което Русия е договаряла дотогава с останалите страни от европейския концерт. Идеята е да се проверят границите на отпуснатите възможности.[/b] Сан-Стефанският договор е успешен акт, и бих казала, вторият след Ункяр-Искелеския договор, документ, в който Русия развива своята теза за Проливите. Именно Сан-Стефанският мирен договор залага тезата за силното присъствие на Русия в Босфора и Дарданелите, но той е вече разширен и с тезата за един много силен форпост на Балканите – Сан-Стефанска България. С този документ се доказват две неща. Русия за пореден път прави грешка в дипломатически план, смятайки че печелейки битката, печели и войната. Въпросът е за резултатите от тази война. Второто е силният акцент върху българския характер на последната Руско-турска война. Със Сан-Стефанския договор де юре за пръв път се поставя въпросът за една възкръснала от миналото нация – българската.

Досега има няколко тези за това кога България е създала своята първа институция и второ кога за България започва да се говори за една бъдеща самостоятелна политическа единица. Никой не оспорва факта, че през 1870 г. със султанско решение за Българска Екзархия се поставя началото на първата българска държавна институция. Меродавен е един друг факт, който българските и руските историци повтарят, че Константинополската конференция от декември 1876 г. е първият международен форум, на който сериозна се обсъжда въпроса за българската самостоятелна държава.

[b]Сан-Стефанският мирен договор от една страна решава проблема с легитимността на българската държавност, от друга е убедително доказателство за българското териториално присъствие на Балканския полуостров. Трето, Сан-Стефанската карта с малки изключение припокрива картата на Екзархията, с която султанът легитимира православната духовност на българското население. Един от важните резултати на Сан-Стефанския договор е, че той създава един идеал, който е в основата, както на големите успехи, така и на националните катастрофи за българската държавност след 1878 г. Берлинският мирен договор е своеобразна кулминация, която в международен план прекроява и всъщност завършва Руско-турската война. Ако през периода на тази война един срещу друг като самостоятелни единици са Русия и Османската империя, то на Берлинския конгрес османските дела се решават от "европейския концерт". Неслучайно берлинското статукво е определящо за целия период до Балканските войни и Първата световна война.[/b] Но нека не забравяме, че в основата на Източния въпрос, особено за Русия, са проливите. Зависимите народи в Османската империя са мотив и функция, а така също и силен аргумент за включване или неутрализиране на някоя велика сила. Трябва да се има предвид, че ако границите на съвременна Турция се решават реално през 1923 г., въпросът за Проливите, който е в основата на всичко, което коментираме, се решава едва през 1936 г. Тогава е подписан договор, с който се определя режима на Проливите, актуален и до днес.

Когато говорим за Сан Стефано и Берлин има няколко невралгични пункта, които винаги са предмет на спорове и политически, и по-точно казано политикански, дискусии. Политиката на Русия преди и след 10 ноември 1989 г. се оценява много емоционално и винаги политизирано. Имам предвид, че не се оценява поведението на Русия като част от европейския концерт, като велика сила, която подобно на останалите велики сили търси реализация на своите цели. Преди 10 ноември в СССР и в социалистическия блок еднозначно позитивно бе разглеждан проблема за руското присъствие в международните отношения, и главно в Източния въпрос. След 10 ноември се стигна до другата крайност - на пълен нихилизъм и негативизъм. Смятам, че политиката на Русия трябва да се разглежда по начина, по който се разглежда политиката, дипломацията и резултатите от действията на Германия, Австро-Унгария, Великобритания Франция и Италия. Всяка една от тези държави, както и Русия, преследва свои интереси. За Балканите се използваше термина лаборатория. Бих казала, че след Кримската война Балканите се превръщат в една голяма експериментална лаборатория за Великите сили, в която се дават много жертви, правят се много експерименти. С оглед на едно нещастно обстоятелство, че процесите в Османската империя се развиват много по-бавно, отколкото в Западна Европа, както Русия така и балканските народи стават жертви на този забавен процес на модернизация и на национална идентификация, който до средата на ХІХ век вече е завършил като прояви, контури и национална идентичност в Западна и Централна Европа.

На Балканите този процес достига своята кулминация и резултати след Берлинския конгрес с окончателното оформяне на регионалната държавна система. През втората половина на ХІХ век - началото на ХХ на Балканите се осъществява този много динамичен процес, който е в основата както на тогавашните, така и на настоящите религиозно-етнически конфликти.

Параметрите на този процес с някои уговорки бих сравнила с проблемите в Кавказ и Средна Азия, които в продължение на близо век с различна степен на интензивност стават част от Руската империя. Ако през 1878 г. с Берлинския конгрес се оформя балканското статукво, то до 1872 г. и вече със създаването на Туркестанското генерал-губернаторство се оформя вътрешно административната система на Централна Азия. Кавказ през целия този едновековен период е разтърсван от социални бунтове, религиозни вълнения, а също така и от един доста сложен период на адаптиране на тези райони към държавните и икономически правила, които създава Руската империя през втората половина на ХVІІІ-ХІХ век.

В България се забравя, че всички руско-турски войни освен балкански, имат и кавказки фронт. Този фронт за България винаги е бил вторичен и като поглед, и като знание и като възприятие, но кавказкият фронт е бил много важен за Русия през ХІХ век. [b]Балканите са територия, която руската дипломация и руският император са наясно, че освобождавайки зависимото балканско население, техните територии няма да станат част от Руската империя. Кавказкият фронт на руско-турските войни е бил с много ясната цел – Кавказ да стане част от Русия.[/b]

[b]БГНЕС:[/b] Как руското обществено мнение възприема резултатите от Руско-турската война? Какво влияние оказва тя на вътрешно-политическия обстановка в Царска Русия?

[b]Доц. д-р Дарина Григорова:[/b] Сан-Стефанският мир се възприема и от консерватори, и от либерали еуфорично, с изключение пак на "Вестник Европы", които си дават сметка, че това е договор, който не може да се задържи толкова дълго, колкото им се иска. По отношение на Берлинския договор всички без изключение – и либерали, и консерватори го поставят наравно с Парижкия мир. Даже степента на моралната загуба на Русия е доста по-голяма, отколкото след Кримската война, според цялата руска общественост. Част от либералите дори предлагат войната да продължи. "Русские ведомости" и "Голос" предлагат Русия да си завърши започнатото дело. Другите по-рационално мислещи общественици си дават сметка, че Русия не може да издържи финансово, тъй като твърде много реформи е провеждал Александър ІІ, за да се допусне подобна крачка. Резултатът, който те все пак очакват се осъществява. Александър ІІ подписва т.нар. конституция на Лорис-Меликов, негов вътрешен министър. По странни обстоятелство той е убит именно, когато подписва тази "конституция", която би модернизирал Русия и би била първата крачка за промяна на политическата система отгоре, а не отдолу чрез революция и смут, каквото наблюдаваме през 1917 г. Така че тук за кратко време мечтите на либералите се сбъдват, но после на власт идва Александър ІІІ (1881-1894г.), който категорично заема много различна позиция по славянския въпрос. Много по-близка до тази на Николай І (1825-1855 г.), отколкото на Александър ІІ. При Николай І също имаме руско-турска война, при него също казаците са до Шипка, но както минават покрай София, така си и заминават, защото целта не е да се спасяват славяните, целта са само Проливите. И тук искам да добавя, това което проф. Дюлгерова каза, че наистина [b]емоционалната оценка както от българска, така и от руска страна няма да изчезне за тази война. Но трябва да имаме малко по-обективно усещане или поне опит за усещане на политиката на Великите сили в такъв важен регион какъвто са Балканите.[/b] Друг момент е, че Руско-турската война 1877-78 г. е краят на славянския въпрос за Русия и за руското общество. Изключвам Балканските войни, защото там ситуацията е друга. От този момент нататък мечтата за славянско единение, за славянска федерация угасва. Последният й радетел Иван Аксаков умира в средата на 80-те години на ХІХ век. По-нататък Русия се преориентира външнополитически и идеологически към Средния и Далечния изток. Обществото започва да мисли за Азия. И неслучайно в началото на ХХ век вече самите обществени течения са ориентирани към проблеми евразийски, а не балкански. Империята вече трябва да се разширява към други посоки. /БГНЕС