Спас Малинов: Планината не се покорява - тя или те приема, или не

Често чувам и чета някой да казва „покорих или покорихме“ планината, върха... Планината не се покорява, при планината се ходи - тя или те приема, или не те приема. Тя винаги трябва да се уважава.

Думите са на Спас Малинов – планински спасител с 36-годишен стаж в Спасителната служба, инструктор, алпинист. Той оцелява при Мальовишката трагедия, погубила 11 живота преди 50 години.

На 16 декември 1965 година се случва смятаната от мнозина за най-голяма трагедия в българския алпинизъм. На склона на връх Орлето лавина пада и затрупва 16 души. 11 от тях загиват. Това са Мария Тутурилова, Иван Цветанов, Тончо Деянов, Александър Ботев, Христо Йонков, Михаил Угляров, Тодор Николов, Костадин Върбенов, Вуто Колчев, Красимир Мартинов и Чавдар Костадинов. Оцеляват само Емил Станчев, Петър Варенчик, Георги Топалов, Георги Стоянов, Спас Малинов.

50 години по-късно екип на БГНЕС се срещна със Спас Малинов, който да ни разкаже от първо лице за преживяното тогава. Приема ни в дома му в квартал „Люлин“, за съжаление днес той е трудно подвижен, но планинарският му дух не угасва. Хората, които са свързани с планината са друга порода, дори и да не ги познаваш, усещаш гостоприемство и дружелюбно настроение, отворени са и приказката с тях върви. Такъв е и Спас Малинов.

За лавината на 11-те си е спомнял безброй пъти, очите му обаче все още се зачервяват, когато разказът му стига до момента, в който от под снега изравят Мария и Иван сгушени във вечна прегръдка.

„Ние бяхме алпинисти от градската школа по алпинизъм към БТС, в нея членуваха много хора от различните алпийски клубове в София и тогава 16 души от нас решихме, че ще правим траверса Мальовица – Злия зъб. Това е преминаване по върховете.

Тръгнахме от София с една газка, стигнахме в подножието на хижа Мальовица и от там догоре пеша . След два дни на хижата, на третия ден в 6 часа сутринта тръгнахме към връх Мальовица и от там да започнем траверса. Нямаше много сняг, но постепенно, изкачвайки се към върха снежната покривка ставаше все по-голяма. Ние се движехме в една плътна колона, един зад друг. Сега с опита, който имам, считам това за най-голямата грешка – плътната колона, хората един зад друг на метър разстояние. Така направихме една серпентина и аз се оказах в ъгъла й, в десния завой. Тогава водач на колоната беше Христо Йонков, извадих си часовника, погледнах – 8.10 часа. Лавината падна, заедно с нас. Целият склон, целият сняг, тръгна заедно с нас – всичките 16. Но така се получи, че се опря в отсрещния склон, обърна се и затрупа абсолютно всички“, разказва Малинов за черната сутрин в Рила.

„Аз бях най-малко затрупан, някъде до гърдите, отрових се бързо с пикела. Стъпих на снега, духаше силен вятър – минус 16 градуса студ. Съзнанието ми веднага реши, че трябва да се спасявам. Тръгвайки надолу обаче, на 5 – 6 метра, двама души (Георги Стоянов и Емил Станчев) се отравяха по същия начин, по който и аз. Помогнах да се изровят. Под тях имаше още двама. Една глава беше в кратер на метър дълбочина, главата беше на Гошо Топалов. Той казва: "Аз дишам, търсете другите". Започнахме да търсим останалите, но имахме само пикели, нямахме нито лопати, нито сонди, което също е голяма грешка. Така, изровихме него и станахме пет души живи на повърхността“, спомня си Малинов.

Оцелелите продължават да търсят останалите от групата, но всичко става изключително бавно. Преди Георги Стоянов да тръгне надолу към хижата за помощ, над снега виждат мърдащ все още крак. Това е Мишо Угляров - майстор на спорта. Опитват изкуствено дишане, но нищо не помага.

„Започнаха да идват спасители от школата. След около 4 – 5 часа са намерили всички, за съжаление, всички са били мъртви. В групата имаше едно момче и едно момиче – Мария и Иван, те бяха гаджета и са ги намерили прегърнати.

По този начин са ги извадили всички, ние слязохме, дойде милиция, бяха пристигнали три военни хеликоптера, но те не помогнаха с нищо. Всички се натоварихме в една газка и си пристигнахме в София. Труповете също бяха транспортирани и след два дни беше погребението“, спомня си още Малинов, който тогава е само на 18 години. Вторият най-малък в групата, преди него е 17-годишният Чавдар Костадинов, всички останали са били опитни алпинисти.

За станалото Малинов е кратък: „Но допуснахме такава грешка, че бяхме плътна колона в лавиноопасен снежен склон. Днес вече, имам много опит, за съжаление не мога да ходя, но опитът си е опит“.

Питам го как едно 18-годишно момче преживява такава лавина и толкова ли е силна любовта към планината, а той отговаря, че страх не е имал. След лавината веднага влиза в казармата за 2 години, а от там отново на Мальовица. „Една година по-късно започнах работа в софийската спасителна служба, след това в централната, завърших ВИФ специалност „Алпинизъм”. Сега, седейки вкъщи написах една малка книжка – Лавина от спомени. В нея съм описал всички спасителни акции, в които съм участвал. Спасявал съм хора от лавини, като най-характерният случай е от Синия улей, когато Димо Димов седя 5 часа под снега“.

Връщаме се пак към ония времена и питам дали е имало виновник и каква е била целта на похода, на което Малинов веднага отговаря – „целта беше да направим този траверс. Имаше след това публикации, че нарочно са ни накарали да отидем там, че заповед е имало. Нямаше такова нещо, вечерта решихме и тръгнахме. На сила никой не ни е карал да ходим. Нямаше заповед, сами го решихме, грешка беше, че попаднахме на този склон в неподходяща обстановка“, категоричен е оцелелият.

Мальовишката трагедия е увековечена от Блага Димитрова във филма „Лавина“ и книгата с едноименното заглавие, излезли години след събитията. И книгата, и филма обаче представят нещата по по-романтичен начин.

„Много различни неща има написани и не в този дух, на който на мен би ми се искало. Първото издание на книга го имам тук, но просто на всяка страница имам забележки“, споделя Спас Малинов. Той е бил и един от консултантите за филма. „И филма не го направиха както трябва, но такива бяха времената“, казва той.

Лавината от 1965-та се счита за най-голямото нещастие в българския алпинизъм. Смъртни случаи има много, но 11 души наведнъж.

50-години по-късно и в началото на новия зимен сезон, питам Спас Малинов за подготовката на хората днес в планината. Ако до преди 50 години най-добрата екипировка за планината е била анорак от брезент, то днес всичко е друго. „Сега има всичко, има такава екипировка, че дори и да попаднеш в лавина само с натискането на едно копче възглавници със сгъстен въздух за секунди те вдигат на повърхността“, коментира още Спас Малинов.

Според Камен Якимов от Планинска спасителна служба много са лавиноопасните места из българските планини, но най-много лавини нещастия стават в района на Банско и Северен Пирин по обясними причини – там има най-голямо струпване на хора, които почти нищо не знаят за лавините или ако знаят, не обръщат внимание, защото живеят със самочувствието на безсмъртни. Най-опасни са улеите на Тодорка.

Якимов е специалист по въпросите с лавини и лавинно-спасителните акции. През 1965 година, когато става Мальовишката трагедия, е бил на 16 години. „Когато стана това нещастие, спомням си много добре, бях ученик в едно училище в „Овча купел“, а близо до него беше Туристическото дружество „Витоша“. Ние имахме един учител, който беше активист в това дружество и покрай него научавахме много неща“, спомни си и Якимов.

Питам и него какво отношение трябва да има човек към планината, а отговорът му веднага е: На уважение и страхопочитание. „Трябва и минимални знания за това как се образуват все пак лавините, какви са предпоставките за тяхното откъсване, каква е ролята на човека при предизвикването на лавини и какво трябва да прави, ако той или неговия другар попадне в лавина“, заявява Камен Якимов.

Според него, когато човек решава „да дърпа дявола за опашката“ като ходи в планината и решава да кара ски извън маркираните писти, би трябвало да се е подсигурил. Затова и всеки алпинист, скиор, планинар е необходимо да бъде оборудван с лавинен сет. Той представлява набор от лавинна лопатка, сонда и индивидуален лавинен уред, който има две функции – на приемник и на предавател. /БГНЕС