Защо Путин не празнува болшевишката революция?

През 2016 г., президентът Владимир Путин гордо участва в честванията по случай 75-ата годишнина от началото на Втората световна война, прочувствено държейки снимка на баща си по време на марша на "безсмъртните полкове".

И сега наближава още по-благоприятен ден - стогодишнината на Руската революция от 1917 г., която определи условията на глобалния идеологически дебат през по-голямата част на ХХ век.

Следователно стогодишнината на Руската революция трябва да бъде време на голям размисъл, и наистина, историци в Русия и по света отбелязват повода с конференции и преоценки на този изключително важен юбилей.

Владимир Путин призова също за честна оценка на Руската революция, но без значение какви са резултатите от тези проучвания, е малко вероятно те да влязат в политическото повествование на Путин.

Путин вече е избрал от съветското минало това, от което той се нуждае: статут на велика сила, контрол на командните постове на икономиката, победата във Втората световна война и национална стабилност. Предстоящата стогодишнина на Руската революция неизменно разстройва тази избирателна памет и ще бъде по-разрушителна за Путин, отколкото терапевтична.

Да започнем с това, че Руската революция е за свалянето на държавната власт. Февруарската революция е полуспонтанно, полуорганизирано въстание, което срина 300-годишната династията на Романови и нейните ръководни институции в рамките на няколко дни.

Путин вече имаше досег със спонтанни протести през 2011-2012 г., когато се върна за трети мандат като президент. Тогава той със сила (и избирателно) наказа участниците, като същевременно въведе закони, които рязко ограничават възможността за демонстрации и несъгласие.

Путин очевидно не иска да се празнува масов протест, който се е оказал фатален за управляващия елит.

Февруарската революция допълнително свидетелства на признаването от страна на временното правителство на някои основни граждански права, включително свободата на словото и събранията; правото на сдружаване в профсъюзи; премахване на всички ограничения на базата на класа, религия и националност; и всеобщо избирателно право.

В надпреварата за реформа, обаче, временното правителство премахва полицията, което не само означава, че тя не е в състояние да защити тези права, но също й липсва способността да защитава основния закон и ред.

Временното правителство не е било пример за политическа компетентност или сплотеност. Независимо от това, неговите либерални намерения са ясни и само служат, за да се подчертае как Путин се е отклонил от либералното обещание, заобикалящо разпадането на Съветския съюз.

Временното правителство също стои начело на разграждането на руската армия през 1917 г., един фатален недостатък от гледна точка на Путин. В действителност, ако е вероятно Путин да почете по какъвто и да е начин руската революция, то това ще е руския войник, който се е борил смело до края, докато е бил предаван от своите политически лидери.

Октомврийската революция помете встрани временното правителство в името на диктатурата на пролетариата и социалистическата утопия, която никога не се случи. Путин никога не е бил прекалено идеологизиран, и той очевидно не изпитва голяма носталгия по марксизма-ленинизма.

Но Ленин и болшевиките извършват два кардинални гряха, които, от гледна точка на Путин, никога не могат да бъдат простени. Първо, през март 1918 г., Ленин се съгласява с Брест-Литовския мирен договор, който преустановява участието на Русия в Първата световна война и довежда до предаването на руска територия на Германия.

Нищо не е по-свещено от единството на руската държава; то доминира в преамбюла на Конституцията на Русия от 1993 г., и Путин е посветил кариерата си на насърчаване на политически стратегии (суверенна демокрация, вертикал на властта), които гарантират целостта на руската държава.

По този начин за Путин революцията 1917 г. представлява върховна катастрофа, тъй като тя директно води до изоставяне на земи, които са съставна част от Руската империя.

Грешката на Ленин би могло да бъде пренебрегната, тъй като той събра голяма част от загубената по време на Руската гражданска война територия. Но Ленин (с пряко подпомагане от Сталин) само усложнява грешката си чрез изграждане на Съветския съюз на националния принцип.

Съюзният договор от 1922 г., който създава Съветския съюз, бе подписан от четири национални републики: Русия, Беларус, Украйна и тогава наричаната Транскавказка Федеративна република.

Запазвайки строг централизиран контрол, Съветският съюз започна да съставя свои вътрешни регионални граници, насърчавайки етническите лидери и давайки на своите национални републики техни собствени културни институции. Договорът дори признава правото на отцепване от СССР, чисто теоретично право, докато не беше реализирано.

Путин не зачита суверенните нации, създадени по невнимание от Съветския съюз. Картата на Новорусия за момента е оставена настрана, но посланието е ясно; не е имало Украйна в царска Русия. Тя е създадена само в резултат на Руската революция и опитът на Ленин и болшевиките да налагат национални граници там, където никога преди това не са съществували.

Революцията от 1917 г. стигна до своята кулминация 74 години по-късно със създаването на 15 държави, резултат, който Путин нарече най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век.

Грях на Ленин, за което човек бърза да добави, че е също грях на Елцин, е именно предаването на територия и признаването на регионална автономия. Това може да обясни нежеланието на Путин да участва в по-големите тържества миналата година по повод 25-годишнината от разпадането на Съветския съюз.

За разлика от тях 75-годишнината от началото на Втората световна война даде на Путин грандиозна платформа за почитане на патриотичните жертви на обикновени руски граждани.

Стогодишнината от Руската революция не дава подобен героичен момент, около който да се обединят хората. Това може да е определяло траекторията на ХХ век, но тя все още повече разделя, отколкото обединява.

Путин заяви, че иска честна оценка на Руската революция. Уроците, обаче, може да не са това, което той иска да чуе или да отпразнува. /БГНЕС

----------------

Автор на коментара в сп. „Нюзуик“ е Уилям Померанц, заместник-директор на Института „Кенън“ за съвременни руски изследвания към центъра „Уудро Уилсън“, Вашингтон.