Иван Николов: Дарко Митревски срещу МАНУ

Четвъртото биенале на израелските и еврейски филми в град Нанси, Франция беше открито в края на ноември 2015 г. с прожекцията на просмукания с извратена антибългарска атмосфера филм „Трето полувреме” на македонския кинорежисьор Дарко Митревски.

В същото време този кинотворец, съвсем ненадейно, влезе в кожата на критик, който оспорва редица основополагащи идеологеми в господстващата след 1944 г. македонистична историография. В девет поредни текста, публикувани във в.”Нова Македония”, под общо заглавие „Нашиот голем фалсификат”, от края на октомври до последната седмица на декември 2015 г., той последователно, като започва с възникването на Революционната организация, преминавайки през различните етапи на истинската история на Македония, инжектирана с опиатите на Титовия югославизъм, се превръща в безпощаден съдник на историчарите от МАНУ. С тези си текстове Дарко наподобява поведението на съдията Аздак, героят на прочутата пиеса на Бертолт Брехт „Кавказкият тебеширен кръг”, който за да отсъди справедливо, сяда върху томовете, изписани със закони и правни постулати. Така подчертава пренебрежението си към тях.

Дарко е стресиран от пропастта между фактите и македонистичната пропаганда, но не е в състояние да асимилира всичко изведнъж. Той е потопен в атмосфера, чиито молекули продължават да държат съзнанието му в будна кома. Като воюва с казионните историци, като изважда истини, които те наистина умишлено неглижират, той не се откъсва изцяло от господстващия идеологически постулат, пронизващ писанията им. Фактът, че противопоставя някои оценки от истинската на фалшифицираната македонска история е само едно честно усилие. Той цитира точно първоначалното име на Революционната организация – „Български македоно-одрински революционни комитети”; дава непроменено твърдението на Даме Груев за мнозинството на българите в Македония; говори за самоопределението на Д. Миладинов, Пърличев, Жинзифов, Джинот, Шапкарев все като българи, но в същото време прибягва до аргументите на Кръсте Мисирков от канонизираното като основополагащо за македонизма негово произведение „За македонцките работи”. Може би Дарко още не е стигнал до доказателствените първоизточници, че то е писано под диктовката на Стоян Новакович, бивш посланик на Сърбия в Петербург, и че това произведение е вдъхновено, за да обслужи сръбската пропаганда в Македония? А нали точно Мисирков бе увековечен от корифея на македонизма Блаже Ристовски! Това е може би големият препъникамък по пътя на Дарко към истината. Той е забит дълбоко в темела на македонистичната пропаганда и само с полемичния тон и използването на немалко умишлено потулвана историческа фактология едва ли ще се постигне целта. Независимо от това, македонизмът вече има срещу себе си, и то излъчен от неговите редици, един разярен l’enfane terrible, едно ужасно дете, което хвърля ехидно безброй камъчета в блатото на македонистичната историография, но дали заразената с гангрената на извращенията вода, ще се превърне в извор на истината, е въпрос, чийто отговор ще дойде с времето. Твърденията, че амбицията на Дарко е да развенчае македонистичния „патриотизъм” на управляващите от ВМРО-ДПМНЕ, като докаже, че те са наследници на една пробългарска организация, угаждайки по този начин на другото отроче на УДБ-а – СДСМ, са спорни. Остава обаче въпросът, защо Дарко не критикува Груевски, затова че възстанови всички символи на сърбизма в Македония?

Все пак, кого провокира Дарко? Като изважда на светло редица истини от миналото на Македония, като говори за екзархисти и патриаршисти, като цитира точно думите на Теофилакт за Климент Охридски и думите на цар Иван Владислав, според толкова нелицеприятния за академиците от МАНУ Битолски надпис, като признава Самуил за български цар, той разклаща силно ствола на македонизма, въпреки убеждението му, че с тези си текстове допринася за изчистването на този субпродукт на сърбокомунизма от плевелите на конюнктурата и бездарието.

Именно по това той се отличава от поредицата статии на Владимир Перев, публикувани в сп.”Фокус”- Скопие на 13 и 27 февруари и на 6 и 15 март 2015 г. В тях той оспорва също, с аргументите на историческата наука, твърденията на един от отявлените македонистки кадри на Тито Стоян Андов, като озаглавява последната си статия „Никой не е забранявал македонския език – той официално не е съществувал”. За разлика от Дарко, който се позовава на Мисирков, Владо Перев, познавайки по-късното, подчертано пробългарско, творчество на този автор, разкрива много по-широк простор за спорове в днешното македонско общество.

Въпреки всичко демокрацията разтваря завесата, плътно закриваща истината, и чрез най-силното си оръжие – дискусията, независимо кой какъв смисъл влага и какви цели преследва, върши своята работа.

И това е пътят за разчистване на всички недоразумения между България и Р Македония. /БГНЕС

-----------------

Иван Николов е журналист, публицист и издател. Той е главен редактор на списание България-Македония.