Аспарух Панов: 25 години от приемането на България в Съвета на Европа

На 7 май се навършват 25 години от приемането на страната ни за 27-и пълноправен член на Съвета на Европа. След като вече отбелязахме 10 години от членството на България в ЕС и 90 години от учредителното събрание на Българската секция на Паневропейския съюз, това е третата юбилейна годишнина с огромно значение за проевропейската ни външна политика.

Съветът на Европа е основан от десет държави на 5 май 1949 г. в Страсбург като първата европейска организация от държави след Втората световна война. На 13 юли 1950 г. към него се присъединява и ФРГ. Основната цел на проекта е посветена на развитието и съхранението на принципите на правовите държави в Европа. В продължение на 40 години Съветът на Европа по разбираеми причини е ориентиран към Западна Европа. След падането на Берлинската стена, сътрудничеството с реформиращите се държави от Централна и Източна Европа и приобщаването им към организацията се превръща в политически приоритет.

Погледнато от дистанцията на времето, членството ни в Съвета на Европа бе първият ни сериозен външнополитически успех след 1989 г. България бе третата по ред бивша комунистическа държава, приета още през 1992 г. в тази толкова авторитетна международна организация, непосредствено след Унгария (1990) и Полша (1991). Без съмнение това бе изключително висока оценка за коренната промяна във външната ни политика и за излизането ни от дълбоката международна изолация, в която се намирахме по време на комунистическия режим.

Първите нови страни членки след нас – Естония, Литва, Словения, Словакия, Чешката република и Румъния бяха приети през 1993 г. Тази политика на присъединяване се възприе като началото на оформянето на нова посткомунистическа Европа. Като погледнем, че днес страните-членки са вече 47, можем спокойно да кажем, че ако за ЕС успяхме да хванем последния влак, то за Съвета на Европа успяхме да се качим още в първия…

Анализирайки високите политически изисквания за членство в Съвета на Европа, свързани с политическия плурализъм, с провеждането на свободни многопартийни избори, с гарантирането и спазването на човешките права, с осигуряването на свободата и независимостта на медиите и с привеждането на вътрешното законодателство към европейските стандарти, няма никакво съмнение, че основната заслуга за членството ни бе на Съюза на демократичните сили.

СДС не само спечели парламентарните избори през 1991 г. и президентските – през 1992 г., но успя да впечатли международната общност с модерната си проевропейска политика. Още в началото на 1992 г. по предложение на правителството на СДС бе създаден координационен съвет по участието на България в дейността на Съвета на Европа, в който членове координатори бяха представители на всички заинтересовани институции. Веднага след приемането ни през май бе приета и национална програма за участието на страната ни в дейността на организацията.

Всяка година тази програма се актуализираше и приемаше отново от правителството. У нас непрекъснато се провеждаха експертни срещи, семинари и кръгли маси по различни проблеми. Особено важни бяха въпросите по привеждане на българското законодателство в съответствие с изискванията на Европейската конвенция за правата на човека, която 36-то Народно събрание ратифицира на 31 юли 1992 г.

Тъй като имах високата чест да бъда първият ръководител на българската делегация в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ), сигурно ще бъда пристрастен в оценките си, но според мен най-голямо политическо значение от всички структури на Съвета на Европа има(ше) точно ПАСЕ. В нея дискусиите и обмяната на мнения са напълно свободни и не страдат от условностите на дипломацията. Тук всеки депутат се представя преди всичко със своите политически възгледи, а след това с националната си принадлежност.

В ПАСЕ работят заедно депутати, които могат да бъдат и управляващи, и опозиция в собствените си страни и никой не ги задължава да защитават действията на правителствата, които управляват в момента. Както във всеки парламент, така и тук основната дейност се осъществява в политическите групи (през 1992 г. те бяха 5 – християндемократи, консерватори, социалисти, либерали и обединени леви) и в голям брой постоянни и временни комисии и подкомисии.

Правомощията на ПАСЕ да разследва, препоръчва и консултира имат значителна тежест в контекста на цялата европейска политика. Европейският парламент и Европейският съюз като цяло, Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) и други международни институции често се позовават на данните, резолюциите и препоръките за общоевропейски конвенции на ПАСЕ, особено в областта на човешките права, на правното и културно сътрудничество.

Едни от най-важните теми, по които работехме през 1992 – 1994 г., бяха положението на Балканите и войната в бивша Югославия, проблемите на ембаргото срещу Сърбия и Черна гора, усъвършенстването на механизма на контрол върху спазването на конвенцията за човешките права, сигурността на атомните електроцентрали в бившите комунистически страни, парламентарния контрол върху Европейската банка за възстановяване и развитие, необходимите промени в статута на Съвета на Европа, както и приемането на нови страни членки на организацията.

Голямо постижение за нас бе признаването на Македония от Съвета на Европа чрез даването ѝ на статут на специален гост. Не без гордост искам да обърна внимание на високата оценка за българската балканска политика през тези първи години на прехода. Политика, която в повечето случаи бе далеч по-европейска от тази на нашите съседи. И това съвсем не бе случайно. Само няколко години след приемането ни в Съвета на Европа, ние вече бяхме политически конкурентноспособни на нашите колеги от старите страни членки.

Макар и нова политическа сила, СДС бе разбрал простата истина, че мажоритарният елемент в политиката не се определя от избирателната система, а от качествата на личностите в политическите партии. В Съвета на Европа бяха изпратени не „заслужили“ партийни активисти, а нестандартни, качествени, компетентни и изявени личности, споделящи европейските ценности. Такива личности бяха и двамата мои колеги от СДС, членове на българската делегация в ПАСЕ от 36-то НС – Лъчезар Тошев и Васил Гоцев.

С ентусиазма си, с който защитаваха каузата на българската демокрация, с авторитетното си професионално участие в специализираните комисии и с пристрастието си към новата ни европейска политика, те представяха успешно не само новото политическо лице на България, но и превъзходството си над „професионалистите“ от съветските дипломатически школи.

След края на мандата нз 36-то НС, само Лъчезар Тошев остана верен на Съвета на Европа. Той имаше дългогодишна парламентарна кариера, която премина през 6 народни събрания – от 36-то до 41-то и бе член на ПАСЕ от 1992 до 2005 г., като от 1998 до 2000 г. бе неин вицепрезидент, от 1997 до 2001 г. – ръководител на българската делегация. През 2006 г. е награден с медал „За заслуги“ на ПАСЕ и получава статут на почетно асоцииран член на Асамблеята.

Тук е мястото да изразя и огромното си уважение към Светлозар Раев (1927– 2008 г.), През 1992 г. той става първият български посланик към Съвета на Европа, на който пост остава до 1998 г., като играе важна роля при първото ротационно българско председателство на Комитета на Министрите на Съвета на Европа през 1994 г.Убеден демократ и творческа личност с огромна ерудиция и култура, Светлозар Раев остава в историята на Съвета на Европа със своята инициатива от 1992 г. „Права и отговорности“, за чието успешно реализиране работи в продължение на много години.

На 7 май 1999 г. в Будапеща, Комитетът на Министрите приема „Декларация и Програма за обучение в демократично гражданство основано на правата и отговорностите на гражданите“, а през 2010 г. Съветът на Европа приема Харта за образованието в демократично гражданство и образованието за човешки права. Благодарение на Светлозар Раев, цялостният процес, довел до приемането на тези значими европейски документи става известен като „българската инициатива“.

Споделям всички тези факти от първите години на членство ни, защото за огромно съжаление се оказва, че много хора, най-вече младите, но дори и известни политици, и журналисти не познават дейността на Съвета на Европа. Като че ли никой не се интересува от т.нар. „Голяма Европа“ с 47 страни членки, която работи за европейската интеграция в областта на законността, човешките права, демократичното развитие и културното сътрудничество. Стига се дори до там, че често изобщо не се знае, че Съветът на Европа не е институция на Европейския съюз, че Съветът на Европа, Европейският съвет и Съветът на Европейския съюз са три различни структури.

Да, наистина Съветът на Европа няма оперативни програми за европейско финансиране, няма еврозона и Шенгенско пространство и не извършва законодателна дейност, но създава и разработва редица харти, стандарти и конвенции с ключово политическо значение, които сериозно подпомагат сътрудничеството между европейските държави. Неговите най-важни институции – Европейският съд по правата на човека, прилагащ на практика Европейската конвенция за правата на човека и Съветът на европейската фармакопея, който поставя стандартите за фармацевтичните продукти в Европа, имат огромно практическо значение.

Да не пропускаме и огромната ключова роля на Европейската комисия за демокрация чрез право, т.нар. Венецианска комисия, консултативен орган по конституционно право на Съвета на Европа, създадена през 1990 г. Макар и твърде недостатъчни, положителните промени в българската правораздавателна система, се дължат до голяма степен и на нейните препоръки през годините на прехода. В момента член на Венецианската комисия от българска страна е конституционният съдия Филип Димитров, първият министър-председател от СДС, при чието правителство станахме членове на Съвета на Европа.

Учудващо е, че много важни и позитивни за България събития, свързани с дейността ни в Съвета на Европа (като например наскоро приключилото второ след 1994 г. българско ротационно председателство на Комитета на министрите или като подготовката за свикване на четвъртата среща на Съвета на Европа на най-високо равнище, която да обсъди конфликтната ситуация в Европа) се отразяват най-вече формално от официалните сайтове на ангажираните институции и на практика не предизвикват никакъв сериозен дискусионен интерес в най-четените медии и социалните мрежи. Някои епизодични публикации и интервюта по БНР са сред малкото щастливи изключения.

Много бих желал тази юбилейна годишнина от приемането ни в Съвета на Европа да събуди публичния интерес към едни по-широки и по-европейски оценки и анализи на авторитетното ни участие в тази най-стара общоевропейска политическа институция. Най-малкото, натрупаният огромен политически и експертен капитал и опит от 25-годишната ни активна дейност в органите и институциите на Съвета на Европа би могъл да бъде успешно използван в информационната, медийна и експертна подготовка за 2018 г., когато България за пръв път ще поеме ротационното председателство на Съвета на Европейския съюз. Стига да проявим необходимите политическа култура и институционален капацитет, за да го направим. /БГНЕС

---------------

Аспарух Панов е български политик. Депутат е в ХХХVІ Народно събрание и ръководител на българската делегация в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ). От 1994 до 1996 г. е вицепрезидент на Либералния интернационал. От 1998 г. до 2013 г. работи в германската политическа фондация "Фридрих Науман" по проекти за България, Македония и Южен Кавказ. Член на УС на Българо-германския форум. Автор е на 4 книги и голям брой публицистични материали. Анализът е написан специално за Агенция БГНЕС