Етнографският музей представя „Културно наследство в миграция: добри практики и проблеми“

На 18 октомври, денят на св. Злата, небесна застъпница на българските емигрантки, в 17:00 ч. в Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН ще бъде официално представено изданието „Културно наследство в миграция: добри практики и проблеми“, а в 18:00 ч. ще бъде открита изложбата „Културно наследство на българите в миграция“.

Книгата съдържа научноприложните изводи и резултати. Изложбата представя снимки и предмети, събирани в най-мащабното до момента проучване на българските общности зад граница, осъществено през последните три години от екип от учени от ИЕФЕМ – БАН, съобщиха от музея.

Изданието „Културно наследство в миграция: добри практики и проблеми“ и изложбата „Културно наследство на българите в миграция“ са резултат от работата по проект „Културно наследство в миграция. Модели на консолидация и институционализация на българските общности в чужбина“, финансиран от Фонд „Научни изследвания“ към Министерство на образованието и науката на Република България.

Изследователите са обиколили 80 населени места в 16 страни в Европа и в няколко щата в САЩ, срещнали са се с представители на над 300 български неделни училища, танцови формации, посолства и консулства, културни институти и центрове, дружества и асоциации, хорове, български магазини и ресторанти, медии, както и отделни артисти. Наблюдавали са и са документирали разнообразни активности и събития от културния живот на сънародниците ни в чужбина като чествания на национални, просветни и религиозни празници, училищни тържества и форуми, църковни служби, учебни занятия в българските неделни училища, репетиции на танцови и певчески състави, както и участието им във фолклорни събори и фестивали, концерти, представяния на книги, изложби, спектакли, откриване на паметници.

Като ключови елементи на културното наследство на българската емиграция се очертават българският език, православието, официалният и традиционният календар, обичаите, народната музика и народните танци, българската литература и книжнина, храната, паметниците на именити българи. Изложбените пана илюстрират моделите на трансфериране, съхранение, предаване на следващите поколения, обогатяване, трансформиране, промотиране и популяризиране на различни елементи на културното наследство. Сред събраните предмети са училищни сувенири, издания на българи в чужбина, шевици, изработени от наши емигранти, и т.н.

Сред основните проблеми са неадекватните учебни програми и учебници за българските неделни училища, липсата на финансиране за ранно езиково обучение, недостатъчната грижа за свещенослужителите ни в чужбина, неангажираността на държавните институции с фолклорните формации, липсата на подготвени кадри и учебни пособия, посветени на традиционните обичаи и обреди, отпадането на празници от националния календар, повсеместният дефицит на материали, представящи и рекламиращи България, силно намаляващият интерес към българска литература и изкуство.

Важните препоръки, които отправят изследователите към българските държавни институции, имащи отношение към българите в чужбина, са българската нация да бъде възприемана не само като затворена в държавните граници и историческите области, а да включва и мигрантите и техните поколения; държавните институции да се откажат от приоритизирането на учениците и творците в политиките към българската диаспора; да бъдат преосмислени приоритетите на Държавната агенция за българите в чужбина, както и да бъдат предприети изменения и допълнения в Закона за народните читалища и в Постановление №103 на Министерски съвет.

В днешни дни политиките по отношение на мигрантските общности се основава на виждането за нацията като затворена в държавните граници и образа на емигранта като „загубен за нацията", „предал родината", „избягал/напуснал" и пр. В свят на все по-активни мобилности и в обединена Европа подобна визия е неадекватна и непродуктивна. Българите в чужбина би следвало да се възприемат като интегрална част от нацията и техните културни практики да се впишат в културното ни наследство. Държавата трябва последователно да прокарва политика за подобряване на образа на българските емигранти.

Политиките на българската държава към мигрантите във връзка с културното наследство е насочена преимуществено към децата (първо и половина и второ поколение). Държавните културни политики (и от България, и по места) би следвало да са насочени към всички възрастови, професионални и териториални общности без приоритизиране на ученици, творци, свещенослужители и (не)формални общностни лидери. Ако възрастните не усещат грижата на държавата и културното ни наследство не бъде съществена част от живота им, и техните деца няма да се възползват от насочените към тях политики.

Посолствата и дипломатическият състав нерядко се разграничават от мигрантските общности и техния вътрешен живот, което показва липса на държавна политика в това отношение. Би следвало да има единен подход към българските емигрантски общности, основан на схващането им като интегрална част от нацията, естествени посредници между българската държава и местните общества и осъществяващи богат културен живот.

Поради липсата на културни институти на много места, както и на активна държавна културна политика, а и заради неангажираността с дейностите на БКИ, местните общности изграждат паралелни на държавните институции. Тази тенденция би следвало дори да се подкрепи от държавата, като се създаде механизъм за подпомагане на новосъздените емигрантски институции (различни от БКИ) да получат възможности за провеждане на културна дипломация и организиране на различни културни прояви (изложби, прожекции на филми, представяне на книги и други произведения на изкуството и пр.). Политиките на държавата не трябва да се осланят само на официално регистрираните юридически лица (асоциации, организации, клубове и пр.), а да се имат предвид и неформалните общностни, индивидуалните артисти или културни мениджъри.

За да се съсредоточи върху реалния си предмет на дейност – българите в чужбина, ДАБЧ трябва да бъде освободена от вменените ѝ непривични функции, свързани с българско гражданство на чужденци с български произход, като те бъдат прехвърлени на Министерство на правосъдието. Илюстрация на неприоритетното отношение към българските емигрантски институции и техните културни практики е неактуалният публичен регистър на тези организации на сайта на ДАБЧ. Наложително е задачите на Агенцията да бъдат така преосмислени, че тя да може да координира дейностите и политиките, насочени към българите в чужбина. За целта трябва да се преструктурира и бюджетът ѝ, като в него целево присъстват пера за изследвания и мониторинг на резултатите от политиките. /БГНЕС