Как партизанинът Темелко от Бело поле стана държавен враг

Отварянето на досиетата на македонската Служба за държавна сигурност отвори и много въпроси за човешките съдби на тези, които са мислили по различен начин от официалния по време на комунизма.

Особено трагична е съдбата на тези, които са следвали линията на партията и са участвали в партизанското движение в периода 1941-1944 г., но по-късно стават жертва на собствената си борба и идеалите за лична и национална свобода.

Примерът на партизанина и прогресивния младеж Темелко Нешков и неговата драматична съдба може да бъде урок за всички, които са вярвали в "хуманизма" на едно революционно и следреволюционно време в Македония, както и за жестокостта на властта към хората, които търсят собствената свобода.

Роден в село Бело поле, Прилепско, още като младеж Темелко става партизанин, вярвайки, че борбата срещу фашизма ще донесе лична и национална свобода. За разлика от мнозина, Темелко Нешков вярвал, че неговата лична и национална свобода може да бъде част от неговото българско национално самосъзнание, с което той е закърмен в семейството. Да бъдеш българин за него означавало да бъдеш национално свободен в социалистическия режим, за който самият той се е борил и действал като партизанин.

Македонските власти през 1944 г. обаче не са мислили така. Той е бил задържан за заговор, осъден на 12 години строг затвор, след това освободен, отново затворен и винаги тормозен и следен като сериозен „държавен враг“ на страната, за която се е борил като партизанин.

Преди две години почина в София като емигрант, един от малкото „национални емигранти“, които не искаха да живеят в родината си, ако не му се признае правото да бъде българин.

Посмъртно в София излезе неговата книга със спомени, а неотдавна, пак в София, бе издадена книга с неговото досие, създадено от Службата за държавна сигурност на Македония.

Досието е огромно, около 400 страници, и може да бъде разделено на няколко части. Първата част обхваща периода от 1947 до 1962 г., втората – от 1962 до 1977 г., това е времето, в което Темелко Нешков се подготвя да емигрира в чужбина, а третата част е най-интересна. Това е периодът на неговия живот в емиграция в Белгия и опитът на службите за сигурност да контролират неговия живот и действия. Трябва да се отбележи, че оперативните данни за него са написани на машина на латиница и кирилица, някои с български букви /в първите години не е имало пишещи машини с македонска кирилица/, някои от доносите са написани на сръбски език, но това, което ги обединява е, че са неграмотно написани. Очевидна е неграмотността и липсата на образование на служителите в Службата за сигурност.

Интересна е информацията на тайните сътрудници в самия затвор в Идризово, които се стремят да го подведат да говори за тайните организации от ванчомихайловистки тип, да го накарат да сътрудничи с властите и по всякакъв начин да го компрометират. Имената на сътрудниците са посочени в документите и има от всички националности ... сред тях са Петрушевски, Миновски, Муртиши, Кузе, Джуро и цяла плеяда сътрудници. Човек да си помисли, че цялата УДБА седи в Идризово, а „врагът“ е навън и действа. Македонски трагедии!

В една от информациите на сътрудника Ратко Попов от Прилеп покрай Темелко се споменават и други известни прилепчани. Под псевдонима Ратко Попов се крие Трайко Паймак, видното семейство Паймаковци, които са били добри хора в миналото. Трайко е бил натоварен да следи Темелко, а в личното досие на Трайко се посочва, че е бил задължен да предоставя информация и за приятелите на баща му Харалампи Перев, доктор Асен Татарчев, за оцелелия от сръбските затвори Кирил Кузманов и други видни граждани.

В досието фигурират не само имената на жертвите и палачите от УДБА. Там фигурират и редица функционери на Службата и постовете, които са заемали. Тук са началниците и референтите като Оклевски, Каличанин, Кръстьо Върбевски, Ст. Цветковски. С други думи цялата структура на Службата.

Впечатляваща е и групата на затворниците, които са определени като „политически“. Тук се срещат имената на Борислав Градишка, Любчо Джамбазовски, Рампи Костовски (и тримата са от Прилеп), Илия Чочев от Кавадарци, Любе Ристевски от Драчево, Благой Варналиев от Велес, Трайко Хаджинаумов от Скопие и други. Сигурно и сред тях са съществували различия в разбиранията за "свободна и независима Македония", но две неща са ясни: всички заедно са се борели, ако трябва и със сила, срещу затворническите информатори. Сред всички тях Темелко се отличава с твърдото отстояване на своето българско етническо самосъзнание и демократичното отношение към другите. Това е едно кратко резюме за затворническите дни на Темелко Нешков.

Втората част от досието на Темелко се отнася за периода от 1962 до 1977 г. Това е времето на сътресения в политиката на Титова Югославия. През 1963 г. се приема новата Конституция, Югославия от Народна се превръща в Социалистическа република, а Тито получава доживотен мандат. По същото време е Пленумът в Бриони, разривът с Александър Ранкович, Хърватската пролет, белградските студентски демонстрации. Но след това идва злокобната 1972 г. и връщането на власт на старата, но вярна на Белград партийна номенклатура. За да няма объркване, Лазар Колишевски ще каже по време на дискусията за демократизацията: „Всъщност сегашният сепаратизъм и национализъм в Македония е продължение на национализма на Методи Шаторов-Шарло, който е искал да откъсне Македония от Югославия в полза на България“. Това е бил сигнал за всички, които са носели българското самосъзнание, че вратата на демокрацията е затворена.

Нови секретни сътрудници на Службата са набрани, за да следят Темелко и да донасят информация за него. Това са Хектор, Виктор, Корчагин, Тодор Кепов и др., но от всички тях най-близко до Темелко стига Виктор. Основната му задача е да търси ванчомихайловисти в неговото обкръжение, а след 1971 г. терминът ванчомихайловисти постепенно се заменя с македонски национализъм. Сменят се и оперативните работници, и началниците на Службата. Старите кадри са разгромени и пенсионирани след Пленума в Бриони, на тяхно място се издигат нови имена: В. Стояновски, Душко Цветковски, В. Марковски, Наум Кузмановски, Иван Бабамовски и Сречко Павловски. Любопитна е историята за картата на Македония в нейните етнически и географски граници, която лицето Люпчо Тодоровски е донесъл в дома на Темелко. Пред гостите е започнал разговор за това, че картата е можела да изглежда различно, ако е бил жив Георги Димитров. Тогава Люпчо Тодорчевски със стиснати зъби е промърморил на прилепски диалект: „Да му пикая на гроба на Георги Димитров“. Интересното е, че и Тодорчевски, който е бил информатор на полицията под името Тодор Кепов, не е можел да понася ролята на Димитров за разбиването на българската нация. Иначе е известна неговата постоянна връзка с удбаша Иван Бабамовски и тяхната задача, ако може на всяка цена, отново да изпратят Темелко в затвора.

Заминаването на семейство Нешкови в Брюксел предизвиква нови реакции на македонската Служба за държавна сигурност. Многото материали, в които преобладават имената на тайните агенти, настанени в Брюксел, показват, че службата се стреми по всякакъв начин да предизвика разцепление в редиците на михайловистката организация в Брюксел.Често в докладите могат да се срещнат имената Баща и Майка, които се отнасят до македонския емигрант Стоян Ралица и съпругата му. Те са стари и проверени агенти на Службата в Брюксел и собственици на ресторанта „Крали Марко“, който е и център на югославската резидентура в тази част на Европа. Връзката е двойна: Стоян Ралица е агент на ДБК в Брюксел, но неговата дъщеря е омъжена за белгиец, който е високопоставен полицейски служител. Ралица доставя информация и на двете служби и работата върви синхронно. Връх на разузнавателната дейност е предаденото съобщение от агентката Виолета, която казва, че Ралица иска да получи пистолет със заглушител, за да ликвидира Темелко Нешков, Бранко Смичков, Георги Данев, Методи Димов, Ристо Паргов и други - общо взето, целия македонски емигрантски елит в Брюксел.

Информациите от досието говорят с факти. Целта на ДБК в Брюксел е многостранна. Първо, е съществувала идеята Темелко Нешков да бъде разколебан за своята емиграция и да бъде убеден да се върне в Македония. Тя не е успяла. Темелко със семейството си заминава за България и там получават гражданство и дом. Второ, разбиването на емиграцията с разпространяването на невярна информация за нейните членове е успешно реализирана. В резултат на заговорническите действия на Службата за сигурност тя никога не се възстановява, но това бе последвано от две неща – разпадът на Югославия и разпадът и ненужността на емиграцията като коректив на Титовата националистическа политика.

Разпадът на самата Служба вървеше по-бавно. Стоян Ралица идваше в Македония и след 1991 г., пробваше се да влезе в средите на ВМРО на Люпчо Георгиевски, но вече беше разкрит. Останаха само многото негови доклади за емиграцията и сумите, изплатени на неговата съпруга Майка в замяна на направеното.

Темелко Нешков остана в София и почина в семеен кръг като уважаван баща и съпруг.

Досието на Темелко Нешков не трябва да бъде разбрана неправилно от читателите. Той наистина не отстъпва от своите убеждения, но „бугарщината“ е най-малкият проблем в неговото оцеляване. Проблемът е в липсата на демокрация в тогавашното българско и югославско общества и липсата на чувство за свободата на човека за неговата национална принадлежност. Македонският и югославски антибългаризъм бяха предупредителна камбана за нестабилността на Титовото общество, насилието в него и скритата съпротива. Затворите са пълни с измислени врагове на държавата, които не искаха нищо друго, освен по-голяма свобода за себе си. За тези, които знаят да четат, кървавото разпадане на Югославия е предречено от досието на Темелко Нешков. Остава просто някой да седне, прочете и вникне в него. /БГНЕС

-----------

Владимир Перев, македонският вестник „Дневник“.