Янко Лозанов: Величието ни няма срок на годност

„Опълченците на Шипка” е национална светиня. Този текст е икона.

Моето изпълнение на одата „Опълченците на Шипка” е скромен опит да бъде продължена една велика рецитаторска школа. Българската театрална традиция има привилегията да притежава изключителна рецитаторска школа. За съжаление, това изкуство бе заличено през последните 25 г. Защото ние се побояхме от благородния, автентичния художествен патос и се отдадохме на забавления, казано най-общо. Моето изпълнение е различно от това на големите майстори, но се опира на тях. Познавам в детайли тази традиция - и изпълненията на Константин Кисимов, и на Йордан Матев, и на Стефан Гецов, и на Димитър Буйнозов, и на Андрей Чапразов. Те са титани на словото. Но, за съжаление, днес като че ли няма актьори, които могат да понесат отговорността.

За да посегнеш към „Опълченците на Шипка” трябва много обич… Аз самият не смея да категоризирам своето изпълнение, нека хората да го оценят. Защо е толкова споделяно в социалните мрежи? Просто българите разбраха, че или ще се обърнат към словото на духовните си титани, или ще се заличат.

Питате ме за чиновническото недомислие да се премахне „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово” от учебната програма. Да посегнеш на вазови стихове е цинично, но да посегнеш на български фолклор е кощунство. „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово” е българска песен от Северозападния регион, която братя Миладинови публикуват в своя том под номер 197 и там я прочита Пенчо Славейков, който я обработва и ние получаваме варианта, който имаме сега. Него аз също изпълнявам. Нелепо беше мнението на министерството на образованието, че песента не е ценна, защото била авторска, на Славейков. Няма да коментирам това.

Но „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово” е национална памет и мисля, че българите не само на 3-ти март показаха патриотичен взрив. Моето мнение е, че този дух винаги е стоял у българина. И е несправедливо, ако някой си е помислил, че този дух отсъства или е бил приспан. Българите никога не са губили своя патриотичен дух. Никога! Макар ние в столицата да сме събрани отвсякъде, да сме претрупани с какви ли не грижи и тук това да не се улавя толкова, да пропускаме какви ли не опити за натиск върху нас, слава Богу, София не е България.

Има една втора отбранителна линия и тя е Пловдив. Там много тежко отзвучават столичните пропуски. Следващата отбранителна линия – това са Сопот, Карлово, Калофер, Нова Загора, Стара Загора. Там няма да бъде допуснато подобно нещо - да се изхвърлят от учебниците родолюбивите текстове на големите ни писатели. Но има още една отбранителна линия, която, не дай боже, някога да се активира - това е Смолян.

Никое общество не се нуждае така отчаяно от спомена за своето духовно величие, както това, което си мисли, че може да мине без него. Чувам постоянно, че България била велика… ама то било отдавна.

Искам да кажа ясно-величието няма срок на годност. То не е хамбургер, нито някакъв модел iPhone. Величието е избухване на национална енергия. И дори, ако само веднъж се е случило, то никога не престава да съществува. И ние трябва да спрем да заразяваме миналото си с раните на нашия днешен ден. Обратното - трябва да се върнем назад, към своето минало, да вземем неговото достолепие и величие и с този балсам да намажем раните от днешния си ден, и да предпоставим нашето бъдеще.

Имаше голяма дискусия у нас по въпроса от кого сме се освободили. Имаме достоверността на очевидците на онези времена, в която те са вложили и своя емоционален усет. Когато се опитваш в една дума да вместиш цяла епоха, то тя трябва да бъде много внимателно подбрана. И ти я подбираш не според най-светлите мигове в тази епоха, а според най-тъмните. Да, българите може от позиция на историческата наука да не са били точно роби, защото имали правото да се местят от място на място, да притежават собственост и незнайно какво още. Те, може би, са имали някакви права в миговете, в които са следвали правилата, наложени от властта. Но аз бих казал друго - в този смисъл българите не са били дори роби, защото робът при неподчинение е бил наказван, а българинът е бил физически заличаван. В този смисъл не знам дали робство е точният термин или другият е по-точният – изтребление. /БГНЕС

------------

Янко Лозанов е български театрален актьор - рецитатор, кино и телевизионен актьор, театрален педагог, радио и телевизионен водещ, продуцент. През лятото на 2013 г. стартира работата си върху мащабен, звукозаписен проект "СЛОВА БЪЛГАРСКИ - колекция от звукозаписи на българско художествено слово", на сайта - www.slova.bg, в рамките на който създава изпълнителски цикъл от съвременни интерпретации на най-значимите произведения от класическата българска художествена литература в проза и стих. Първият цялостен художествен почит на „Под игото” по оригиналния текст е също негов.