Елба – границата между „тази“ и “онази“ Европа

„Представете си Европа като чифт бели дробове“, каза Райнер Хаселхоф, премиер на провинция Саксония-Анхалт. „Елба – това е мястото, където те се срещат.“ Най-малкото така би трябвало да е в идеалния случай на хартия, а не само на географската карта.

На 25 април 1945 г. на моста на Елба от едната страна американските войници, а от другата – руските, си стиснаха ръцете. После в продължение на половин век тази река беше ясна политическа и идеологическа граница, през земите на Есен, Тюрингия и Саксония тя водеше към източните части на Германия, през Одер към полските равнини.

Река Елба стана линията на разрива – в демографско, религиозно, политическо и социално отношение. Проведените на 24 септември избори в Германия ни напомниха това. На територията на бившата ГДР, на земята на Бах, Гьоте, Хендел, Хегел, Хумболд, Лутер, Шилер и Шуман победа спечели антисистемната крайнодясна партия „Алтернатива за Германия“. Това е равнозначно на това, че цяла Централна и Източна Европа е приела тази „алтернатива“, от унгарците с Виктор Орбан до словаците с Роберт Фицо и поляците с „Право и справедливост“, т.е. с нея са солидарни три от страните във Вишеградската четворка. Тази нова желязна завеса не прилича на стария колан на сигурността, станал препятствие за много животи и опити за бягство, изтъкан от охранителни кули, противопехотни „таралежи“, контролно-пропускателни пунктове, където система за електронен контрол сигнализираше за извършваните нарушения.

Там, където някога имаше бодлива тел, червени звезди и автомати „Калашников“, днес Европа е разделена на две части от идеи. Европейският запад – това е либерална демокрация, мултикултурност, постхристиянство и социално развитие. Изтокът – това е нелиберална демокрация, културна еднородност, традиционализъм и, досега, силно християнство. Вълната на популизма в Унгария, Полша, бившата ГДР, Словакия и други страни отразява културен шок и шок на самоидентичността, породен от половин век комунизъм.

„Струва ми се, че разминаванията ще станат по-явни, колкото повече се отдалечаваме от 1989 г.“, разказа пред нашето издание Джордж Вайгел, един от най-големите американски интелектуалци-католици, биограф на Йоан Павел II и Йозеф Ратцингер. „В Източна и Централна Европа мултикултурността изигра по-малко съществена роля. Това е свързано с имиграцията и с това, че страни като Полша изостават от Западна Европа с 50 г. по отношение на културните и идеологически „киселини“ на късния модернизъм и на постмодернизма. Тази „разлика“ дава на страни като Полша и Литва възможността да взимат най-доброто от съвременността, без да се отдават на цинизма и релативизма на постмодернистичната епоха. Надявам се, че те ще се възползват от тази възможност, защото успешното преодоляване от тях на културните промени може да има положителни последствия за обърканата и разлагаща се Западна Европа.“Американското католическо списание First Things написа за „християнското пробуждане на Централна и Източна Европа“. Вайгел не е съгласен с това. „Западът преживява постхристиянска епоха, но не мисля, че можем да говорим за пробуждане на християнството на Изток. Връщането на национализма в тези страни не бива да се бърка с християнско пробуждане“. Други говореха за дългата окова вълна, генерирана от 50 г. живот при комунизма, откъдето и опитите за придържане към националната, културна и религиозна идентичност. „Готовността, с която някои лидери от Централна и Източна Европа приеха скептицизма и релативизма на постмодерниздма, подсказва, че комунизмът в дълбочина е унищожил културните корени на християнството в окупираните някога земи“, прави заключение Вайгел. „Това не е съвсем така в Полша в сравнение с други страни поради силната роля на католическата църква, която служи за пазител на културната памет на Полша и нейната идентичност, независимо от комунизма.“

С него не е съгласен Филип Мазурчак, полски учен, редактор на списанието New Eastern Europe и кореспондент на списание National Catholic Register. „През XXI век философите-атеисти като Маркс, Фейербах, Кант, а малко по-късно и Фройд, смятаха, че обществото ще стане по-малко религиозно поради своето забогатяване“, каза Мазурчак пред нашето издание. Централната статия в неговото списание е посветена на постсъветския човек, homo post sovieticus, жителя на Централна и Източна Европа.

„Интересно ми е да сравнявам Словакия и Ирландия. В края на 80-те години Ирландия беше една от най-бедните страни в Западна Европа. При това тя беше една от най-религиозните страни. Само че през 90-те години тя достигна равнище на икономически растеж, съпоставимо с Четирите азиатски тигъра. За десет години Ирландия от най-бедната страна в Западна Европа се превърна в една от най-богатите, от страна на емигрантите в страна на имигранти. По същото време Ирландия започна стремително да се отказва от своята католическа идентичност. Това, че вече много малко от ирландците се вълнува от тяхната религиозна принадлежност, се разбра през 2015 г., когато по-голямата част от населението гласува на референдум за легализиране на еднополовите бракове. През 2000-те години преди глобалната рецесия, Словакия стана „тигъра Tatra“. Нейната икономика се развиваше с огромни крачки, а много чужденци започнаха да инвестират в нея. По-специално Словакия със своите многобройни автомобилни заводи стана европейският Детройт. Въпреки това растящо богатство, в Словакия и досега се забелязва високо равнище на религиозност в сравнение с европейските норми, в страната също така има много хора, които искат да станат свещеници. В Полша около 40% от населението ходи в черкви. Отчитайки значителните социални, икономически и политически промени в Полша след 1989 г., е удивително, че спадът на религиозността в страната протича толкова бавно – едва 3% за 10 години. В Полша и Словакия черквите и до ден-днешен са пълни с посетители в неделните дни, и сред тях има удивително много млади семейства, а не са само възрастни дами. Поради това и не смятам, че промените по отношение на религията в обществото непременно са свързани с икономическия прогрес. Предполагам, че за това съществена роля играят културата и историята. В Западна Европа преходът към демокрация беше свързан с борбата против църквата, но това не винаги е така в случая с Източна Европа. Всъщност в страни като Полша църквата беше в авангарда на борбата за национална независимост.“

Що се отнася до мултикултурността, то тук нещата не стоят така просто. “В Словакия има големи общности от унгарци и роми“, продължава Мазурчик. „В Унгария живеят много роми. В Украйна, в Беларус и Литва живеят големи малцинства от поляци и руснаци. Всичко това има връзка с променянето на границите между страните. Наистина, в страните под бивше съветско влияние има по-малко имигранти. Причината за това е проста. Първо, в Западна Европа стандартът на живот е по-висок. По време на Студената война контрастът между тях беше невероятен. Освен това страните от Западна Европа, за разлика от страните, разположени на изток от Елба, имаха много колонии в Африка и Азия, откъдето пристигна значително количество имигранти“.

Само че и това се променя. „Най-малко 1,2 милиона украинци работят в Полша. Все повече беларуски и украински славяни учат полски и доста бързо биват асимилирани. По такъв начин Полша става имигрантска страна. Централна и Източна Европа е нееднородна, що се отнася до религията. Например най-светската държава в Европа е Чехия. По последните оценки едва 15% от чешкото население преценяват себе си като привърженици на някаква религия. Естония, вероятно, може да бъде определена като втората най-малко религиозна страна на Европа. Само че като цяло най-религиозните държави се намират в бившата сфера на съветското влияние в Европа. Подобно ниво на религиозност може да се види в западната част на Украйна (източната е светска, там се наблюдава ниска степен на посещаемост на черквите), където населението се дели на православни, гръцки католици и привърженици на римската католическа църква. Православното мнозинство в Румъния е достатъчно религиозно. Общественото мнение показва, че и арменците, първият народ, приел християнството (през 301 г. след Рождество Христово, 12 г. преди Миланския едикт), са много религиозни. Миналата година в Словакия духовен сан приеха 51 свещеници. За сравнение в Германия, при 24 млн. католици (в Словакия са едва 3-4 млн.), през 2016 г. духовен сан приеха едва 58 души. Като цяло Западна Европа е доста ненабожна.“

Изтокът се отличава от Запада даже и в социалната сфера. „Законите за абортите, приети от комунистическите правителства, останаха непипнати във всички страни от Източна Европа, с изключение на Полша. Всички допитвания до общественото мнение показват, че поляците са започнали по-малко да подкрепят абортите през последните 24 г. Сега мнозинството поляци смятат, че абортът противоречи на морала и поддържат действащото законодателство. Това в голяма степен е в резултат на работата на църквата. Сред младите поляци (във възрастовата категория 18-24 г.) се наблюдава по-висока степен на неприемане на абортите. Унгарската конституция от 2011 г. установи правото на живот на неродените деца. В Русия православната църква пое задачата за събиране на подписи в рамките на гражданска инициатива за забрана на абортите. В Румъния и Молдова набира скорост движението за живот. Мнозинството от населението на Централна и Източна Европа не приема идеологията на общността на лесбийки, гейове, бисексуални и транссексуални (ЛГБТ). Нивото на поддръжка на еднополовите бракове в обществото тук е много ниско. През декември 2015 г. почти две трети от жителите на Словения гласуваха на референдум против легализирането на еднополовите бракове. В Хърватия през 2013 г. почти толкова проценти от населението гласуваха против това в друг референдум. Като цяло обществото в Централна и Източна Европа не съчувства на общността на ЛГБТ.

По време на комунистическата власт страните от Източна Европа се бореха за съхраняване на собствената си култура. „Католическата църква изигра важна роля по въпроса за съхраняване на културата. В трудни моменти от историята църквата е оказвала поддръжка на народа. По време на немската окупация на Полша половината католически свещеници са били депортирани в Дахау и други концентрационни лагери. След войната ролята на църквата в борбата за независимост на Полша нарасна, в голяма степен благодарение на кардинал Стефан Вишински“, който върна полското население в лоното на църквата, когато през 1966 г. се отпразнува 1000-годишнината от покръстването на Полша. Избирането на поляк за римски папа през 1978 г. укрепи ролята на църквата като защитник на полския народ. През 80-те години католическата църква изигра огромна роля с поддръжката на движението „Солидарност“. В Източна Германия и в чешките територии Бохемия и Моравия в Чехословакия комунизмът почти не докосна църквата. В Унгария кардинал Йожеф Миндсенти мъжествено се противопоставяше на комунистическата власт. Само че поради своята късогледа Ostpolitik (източна политика – бел. ред.) папа Йоан Павел II уволни Миндсенти и назначи свещеници, подчиняващи се на режима. Като следствие на това църквата загуби популярността и поддръжката на населението в Унгария. В Румъния православната църква често е сътрудничила с комунистическия режим, но пасторите и епископите-протестанти, например Ласло Токеш, мъжествено са се противопоставяли на режима. Бих казал, че като цяло това, че населението на Източна Европа е било лишено от правото на религиозна свобода в продължение на 50 г. днес то се отнася с голямо уважение към това право.“

Има и хора, които смятат, че една от причините за съпротива в тези страни срещу квотите за приемане на мигранти, които иска да им наложи Брюксел, е живата памет за османското минало. „Не всички страни от Източна Европа са се намирали под турско владичество“, продължава Филип Мазурчак. „През 1683 г. под предводителството на полския крал Ян III Собески войските на християните победиха турците край Виена. Мнозинството поляци гледат на Турция като на място за летен отпуск. В продължение на няколко века унгарци, румънци, гърци и други народи са се намирали под властта на Турция. Битката в Косово (1389 г.) е най-важното събитие за сърбите и тяхното самоопределение. Към жителите на Централна и Източна Европа основните либерални медии несправедливо поставиха етикета на „фанатици“ и „расисти“. Поляци, унгарци, чехи и други се опасяват от масовата миграция от мюсюлмански страни не поради това, че са расисти, а защото виждат какво става в Германия, Франция и Белгия. В тези страни асимилацията на имиграцията на мюсюлмани претърпяха фиаско, там беше извършена цяла поредица от терористични актове. Жителите на Централна и Източна Европа просто се опасяват, че същото може да се случи и с тях, и ние не можем да ги осъждаме за това. Не говорим за трагичната съдба на християните в Близкия изток, които преживяват своя геноцид. За това малко се говори или пише; по тази логика християните-бежанци и християните-мигранти би трябвало да имат определени предимства“.

Подобна е позицията и на Павел Укелски, вицепрезидент на Полския институт на националната памет и историк от Полската академия на науките. „Централна и Източна Европа по време на Студената война бяха отделени от Запада с желязна завеса, поради което те извървяха съвсем различен път на развитие, в това число и социално“, каза Укелски пред нашето издание.“Левите идеи, които бяха толкова популярни на Запад, от 60-те години, не проникнаха на територията на Централна Европа, тъй като идеологически тя беше подчинена на Съветския съюз. След краха на комунизма една част от Централна и Източна Европа се устреми към западните ценности, предприемайки опити отново да стане част от европейско-атлантическата култура. Милан Кундера нарече това „похитени от Запада“. Други страни се отнасяха по-скептично към левите идеи, които се възприемаха като утопични и опасни. Жителите на Централна и Източна Европа виждат, че западният експеримент с мултикултурността претърпя неуспех: различните култури в страните на Запада не могат да съжителстват мирно една с друга, поради което често стават причина за безредици и сблъсъци с представителите на други култури, не приемащи европейските ценности. Само че много страни от Централна Европа не виждат причина да вървят по този път, тъй като той се оценява тук като погрешен. Те искат да запазят своята култура, която преди беше потискана от привнесена отвън власт. Опитът със съветския комунистически интернационализъм стана причина за скептицизма в страните от Централна Европа по отношение на интернационалистическите междукултурни идеи. Самобитността и културното наследство им помогнаха да преживеят съветизацията и да останат самите себе си, не да се превърнат в част от съветския народ, и по такъв начин те високо ценят целостта на своята култура и своето наследство“.

В такъв случай как да бъде направено така, че Елба, както и след 1991 г., отново да стане точката, в която се сближават и дишат двата бели дроба? „Европейската идентичност не може да се определя изключително чрез идентичността на Западна Европа“, заключава Укелски. „Според мен тази позиция е една от най-големите заплахи за европейския проект: ако опитът на Централна Европа не се явява част от общата идентичност, Западът и Изтокът няма да се разберат помежду си, което ще стане риск за съществуването на целия Европейски съюз“. /БГНЕС

---------------

Джулио Леоти, Il Foglio