Гоце Делчев извън конюнктурната ритуалност

Безпределната отдаденост на една кауза е благородство, прозорливостта е сила, мъдростта – всепроникваща мощ.

У Гоце Делчев тези качества се преплитаха естествено и ненатрапващо, за да го извисят до символ.

В съзнанието на днешните поколения той е неразгаданата докрай загадка, легендата, която е пуснала жилави корени в народната памет. Но над живите въглени на спомена посипаха пепелта си по-сетнешни събития, по-сетнешни народни беди и страдания. И ето ни днес вече с прогледнала душа, любопитни и търсещи, решени да извървим докрай криволичещия път към народностното ни себепознание, ние за себе си откриваме човека, чието име мобилизира като парола, гали като ласка – ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ.

Някогашните дълбоки рани, предизвикани от чужди подстрекателства, свидните жертви на подло скроените интриги, взети измежду ратниците, над чиито глави Гоце развя святото знаме на свободата, ни задължават да бъдем по-мъдри, да бъдем по-бдителни.

Жестоко мамен, безчестен, сквернен, унижаван и целенасочено покваряван от „филологическите осли”, както Ботев нарече цялата шайка фалшификатори на нашата история, македоно-одринският роб пое в условията след Берлинския конгрес (1878) тежкия кръст да опази с цената на неизмерими страдания народностното си самосъзнание.

Гоце изгря в небето на жестоко време, в небето на най-тъмното народно отчаяние, за да превърне сгъстения мрак в надежда, затова и народът даде на надеждите си неговото име...

***

Симеон Радев го нарече „ един праведник - с кама в пояса”. Антон Страшимиров допълва образа му: „Делчев не беше ослепен от буйни чувства, а не беше роб и на студения разум. Той сякаш не любеше и не мразеше, не обичаше и не презираше: имаше нещо у него, което стоеше по-горе от всичко туй...” Но Яворов, неговият най-близък другар, съратник и съмишленик и пръв и единствен негов биограф потапя образа му в много по-обилна светлина:”...Може би никога правдата и истината, обожанието и благоговението пред идеала не са добивали повече осезателност в човешки думи – както в ония, които излязоха от неговата уста. Седнал по турски сред събранието, виещ цигара след цигара, ту спокоен и хладен, ту нервен и пламенен, Гоце не учеше, а разсъждаваше, и не проповядваше на другите, а изповядваше сам себе си. И той преливаше ярката светлина на душата си у слушателите... Така необикновената любов и вяра на тоя необикновен човек ставаха любов и вяра на целия народ. И Македония се кълнеше в неговото име...”

Безсилни в преследванията си без да успеят да го заловят, турските властници ще го нарекат „канатлъ шейтан”, т.е. хвърковат дявол. А тарторът на една от многобройните потери, които го дебнат безуспешно, Дервиш ефенди, ще възкликне: „Кажете на този юнак Делчев, че искам да го видя и да му се поклоня – от цар до говедар ние всички сме изморени, а той сам не се уморява...”

Народът пък сътвори едни от най-хубавите си песни за него. В сборника на Коста Църнушанов „Български народни песни от Македония”, съдържащ 1022 творби, записани и нотирани от него, 15 са посветени на Гоце Делчев.

***

На 5 януари 1899 г. Гоце в писмо до пунктовия началник на Организацията в Дупница Никола Малашевски, изповядва дълбоко съкровена за него истина: ”...Отцепленията и разцепленията никак да не плашат. Действително жалко е, но що можем да правим, КОГАТО СИ СМЕ БЪЛГАРИ (Подч.И.Н.) и всички страдаме от една обща болест! Ако тая болест не съществуваше в нашите прадеди, от които е наследство и в нас, немаше да попаднем под грозния скиптър на турския султан...”

Това писмо, езикът на който е написано, и правописът разкриват какво е националното самосъзнание на Гоце. Националното самосъзнание, което в братската страна продължават да тълкуват според внушенията на югомакедонистичната пропаганда.

Тук дилема няма.

Гоце до последния си ден възприема отговорностите си с еднаква отдаденост както пред Македония, така и пред Одринско. Той е деец на Македоно-Одринската революционна организация и работи с еднаква всеотдайност и в двете области. През лятото на 1897 г. начело на чета обикаля Кочанско, Щипско, Радовишко, Струмишко. През 1898 г. е в Пирина. През пролетта на 1900 г. обикаля Одринско. В началото на 1901 г. инспектира Серския и Струмишки революционен окръг, а в края на същата година достига Битоля, Костур, Лерин и Воден.

През пролетта на 1902 г. по негова инициатива в Пловдив е организиран окръжен конгрес с дейци на Одринско. Благодарение на мъдростта му са изгладени недоразуменията и споровете между тях. Организацията в този район укрепва и посреща въстанието като добре подготвена военна единица.

Когато се налага да се промени името на организацията и тя от Вътрешна македоно-одринска революционна организация е преименува в Тайна македоно-одринска революционна организация (ТМОРО) в новия Устав, по настояване и на Гоце, е записано следното: „ТМОРО има за цел да сплоти в едно цяло всички недоволни елементи в Македония и Одринско, без разлика на народност, за извоюване чрез революция пълна политическа автономия за тия две области.”

В Глава II, чл.4 четем: „Член на ТМОРО може да бъде всеки македонец и одринец, който не е компрометиран с нищо нечестно и безхарактерно пред обществото....”

Виждаме, че понятията „македонец” и „одринец” носят само географска определеност, а не национална. Националната определеност, според авторите на Устава, и за двете области е българската. И отново Яворов ни напомня неговите думи:

„Да се хвърли цяло Турско в анархия, да се разклати царството на султана от основи, да се направи положението нетърпимо по-нататък...” И стигаме до едно откровение на Гоце, което не се нуждае от коментар, но което разкрива голямата му отговорност пред съдбата на България: „Разбира се, друго е, ако бихме имали една нова гръцко-турска война или някоя сръбско-турска или най-после българо-турска война; - ОБАЧЕ ЛОШО БИХМЕ СЕ ОТПЛАТИЛИ НА БЪЛГАРИЯ ЗА МНОГОБРОЙНИТЕ НЕЙНИ ЖЕРТВИ ПОДИР НАС, АКО ИСКАМЕ ДА Я ВКАРАМЕ БОСА В ОГЪНЯ...”(Подч. –И.Н.)

На 4 май 1928 г. във вестник „Македонско дело”, орган на ВМРО (обединена) и на Коминтерна, излиза статия със заглавие: „Местото на Гоце Делчев в македонското освободително движение”. Автор на статията е Димитър Влахов, един ренегат на национално-освободителната борба, преминал на подчинение на Коминтерна поради кариеристични подбуди и по-късно верен проводник на титовите идеи за Македония.

Въпреки подчертаната идеологизирана оценка за Гоце, авторът все още не е покварен до такава степен, че да преиначава очевидните истини, затова ще напише: „Гоце беше българин по народност; той се учи в български училища: Кукуш, Солун, София... Той се бореше за освобождението не само на македонците-българи, но и на всички македонци... Той не се бореше, за да станат българите в Македония господстваща нация, а за да бъдат те и другите народности в Македония свободни...

Гоце беше революционер в пълния смисъл на думата. Негови учители бяха Раковски, Левски, Ботев, Бенковски, Каблешков...”

Както и да се затрупва, истината е като златото. Тя никога не хваща ръжда...

***

Яворов посвети на Гоце един стихотворен цикъл, озаглавен „Хайдушки песни”. Три части от тази малка поема, сътворена в духа на фолклора, публикува в издавания от него в македонските планини хектографиран лист „Свобода или смърт”. Последната част, излиза в брой 9 от 6 април 1903 г. В нейния финален куплет поетичната логика закономерно отвежда до силно наситено с трагизъм прозрение:

„Сън сънувах, ой нерадост

опустяла младост,

сън сънувах, сън прокоба –

сънувах си гроба...”

В този куплет е закодирано едно предчувствие на Гоце, изречено при последното влизане на двамата в Македония. Яворов го предава така: ”До виждане!” – извиках аз към България и свалих шапка. „Няма да я видя!” – махна с ръка Делчев, без да се обърне...”

Три месеца след това Гоце не е вече между живите... Но духовната обвързаност на съдбите им ни кара и днес да ги възприемаме като един мощно изригнал протуберанс на националното ни възвисяване.

И не е ли време, на всеки 4 май, когато пред църквата „Свети Спас” в Скопие тържествено се извършва ритуал на преклонение пред паметта на Гоце, да започне да се говори и за Яворов, неговия гениален съмишленик, съратник и другар!?

Ако все още в Скопие никой не иска да помисли върху подобна идея, нека наричащите себе си реформатори във ВМРО-ДПМНЕ да направят нещо наистина реформаторско, като върнат истината за ВМРО и Гоце Делчев такава, каквато свети тя с ярка светлина в двете вечни творби на Яворов – „Хайдушки копнения” и „Гоце Делчев – биография”! /БГНЕС

-----------------------------------------------------------

Иван Николов е журналист, публицист и издател. Той е главен редактор на списание “България-Македония” и директор на издателство „Свети Климент Охридски“. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, автор на многобройни статии и книги по темата. Анализът е написан специално за БГНЕС.